Патрик Нес - Жената жерав

Или пък сънуваше пожар, който се издига от земята, избликва от пукнатините й като лава, преследва го, преследва и нея, но в съня Джордж никога не беше сигурен дали тя също бяга от пламъците или, напротив, води ги към него, за да го залеят и погълнат.

Когато се будеше, забравяше напълно съня, но продължаваше да усеща притеснение, утаило се дълбоко в съзнанието му.

И с всеки следващ сън утайката се трупаше.

Първото, което Джордж купи с парите от продадената плочка, беше един грамаден свръхмодерен принтер за ателието.

— А увеличение на моята заплата не се ли предвижда? — попита Мехмет, скръстил намусено ръце.

— Предвижда се — отвърна Джордж, докато надзираваше доставчиците на фирмата, които нагласяха принтера на място.

— С колко?

— С по лира на час.

— Само толкова?

Джордж обърна глава към момчето.

— Лира и половина?

Мехмет придоби такъв вид, сякаш се канеше да продължи да протестира, но после по лицето му се разля невярваща усмивка.

— Как изобщо си доживял до тия години, Джордж? Как светът не те е изял жив досега?

— Справям се — отвърна Джордж и очите му се върнаха върху принтера.

Той не блестеше; частите му бяха пластмасови, а барабаните му изглеждаха точно като онова, което си бяха в действителност — части от грамадна машина с индустриален капацитет. Но, о, по някакъв начин тази машина все пак блестеше. Блестеше в сърцето на Джордж. Беше по-бърз от стария му принтер, но това си беше чисто техническо съображение. Цветовете му бяха по-живи. Гланцирането, което постигаше, и възможностите му да печата върху най-разнообразни материали бяха неприлично модерни. Програмите му се пренастройваха сами за секунди, по-бързо от секунди, машината направо предугаждаше следващите ти команди и изпълняваше желанието ти още преди да си го въвел.

Що се отнасяше до амбициите на Джордж спрямо ателието, този принтер беше всичко, за което си беше мечтал.

А цената му беше платена от произведението на изкуството, което висеше на стената над него. Произведение, дело преди всичко на Кумико, която обаче беше заявила категорично, че участието на Джордж в създаването му е жизненоважно и по тази причина му беше дала половината пари.

А те си бяха половинката на една наистина солидна сума. После продадоха още една картина — онази със стиснатия юмрук, докоснал обърнатия профил — на жената, която първият купувач беше довел, а в рамките на същата седмица продадоха още две — все на приятели на първите двама купувачи. Макар че бяха очевидно фрашкани с пари и почти плашещо отракани, никой от клиентите не купуваше плочките, за да следва някаква мода — едва ли беше и възможно, плочките се бяха явили на пазара твърде скоро — напротив; всички проявяваха същия отчаян копнеж, който бяха демонстрирали първите двама купувачи. Третият им клиент, изпълнителен директор във финансово-счетоводна къща, който носеше скъпа черна вратовръзка върху скъпа черна риза, скрита под скъп черен блейзър, едва–едва промълви едно нечуто „Да“ при вида на изработените от перца коне на Кумико, които летяха на табун надолу към река от думите на Джордж, и направо пъхна дебела пачка банкноти в ръцете на напълно скандализирания Мехмет.

А после неизвестно кой, най-вероятно някой от купувачите, беше подшушнал за плочките на едно малко, но влиятелно онлайн арт списание, което публикува кратко интервю с Джордж — не и с Кумико, защото тя помоли Джордж да се нагърби да бъде публичното лице на картините им — наречен в материала „потенциална изгряваща звезда“, и вследствие от това до края на същата седмица двамата вече бяха получили не само сериозен брой заявки за закупуване на все още недовършената пета плочка, но и предложения за предварителни разговори с галеристи и директни оферти за представителство от страна на различни търговци на картини.

Джордж беше отклонил всички предложения, най-вече защото Кумико не беше склонна да намесва в работата им други хора, но към момента отказът му едва ли имаше някакво значение. Слухът за двамата беше плъзнал, макар че Джордж не правеше нищо, за да го подклажда.

— Ти имаш някакъв чар — каза Мехмет малко раздразнено, след като двамата бяха изпратили петата плочка на един купувач в Шотландия, който дори не я беше виждал лично. — Един Господ знае какъв точно.

— Ако Господ знае — отвърна Джордж, — не е споделил с мен.

Междувременно Кумико се държеше настрана, оставяйки Джордж да се оправя по въпросите с продажбите, а самата тя работеше трескаво, вземаше всички изработени от Джордж апликации и някак си ги превръщаше в смайващо красиви композиции, които сякаш не бяха новосъздадени, а бяха съществували винаги, само бяха чакали да намерят половинката си, да се сраснат с нея и така най-сетне да разкрият своята истинска, напълно завършена, древна форма. Кумико изработваше нови картини за продажба, но влагаше хартиени апликации и в своя таен проект от трийсет и двете плочки, от които дори Джордж беше виждал само няколко. Те не се продаваха и тя ги криеше, но за всяка нова чакаха куп хора, които грабнаха шестата и седмата поред буквално часове след като работата по тях беше приключила, като при това плащаха все така неприлично високи цени.