Патрик Нес - Жената жерав

Чу тихия смях на Кумико.

— И как се справи?

— Не беше съвсем зле.

— Но не си опитвал втори път.

— Е, знаеш ги малките момиченца — отвърна Джордж и усети как гърдите му преливат от обич към така трудната му дъщеря. — Макар че Аманда никога не е била типичното малко момиченце. Весела беше, винаги весела, и двамата с Клеър мислехме, че ще се справя спокойно в живота.

— Харесвам я — отговори Кумико. — Стори ми се изключително свястна.

— Още не мога да повярвам, че сте се срещнали така случайно.

— Неестествено би било, ако на света не се случваха съвпадения, Джордж. Аз например можех да вляза в което и да било ателие за предпечат. Но аз влязох в твоето ателие и виж само до какви радикални промени доведе това.

Джордж се извърна към нея.

— Значи и на теб ти се струват радикални?

Кумико кимна и отново го бутна да се обърне с гръб.

— Не ми остава време да работя по моята история.

— Вярно — съгласи се Джордж и отново се замисли за трийсет и двете плочки, за онези от тях, които вече беше разгледал — господарката и вулканът, историята, която те разказваха — и за онези, които предстоеше да види. Кумико дори още не му беше казала как завършва митът. — Това притеснява ли те?

— Още не — отвърна тя. — Но ти и сам знаеш: всяка история съществува, за да бъде разказана. Всяка история трябва да бъде разказана. Как иначе бихме живели в този свят, в който няма и капчица смисъл?

— Как иначе бихме живели с необяснимото? — промълви Джордж.

— Да — сериозно отвърна Кумико. — Точно така. Необяснимото се случва непрекъснато. Толкова е много, че ние не можем да го поемем. Животът и щастието, и разбитото сърце, и любовта. Ако не можем да ги вплетем в една история…

— За да ги обясним…

— Не! — неочаквано остро го прекъсна Кумико. — Никакви обяснения. Историите не обясняват. Само така ни се струва на пръв поглед, но всъщност те просто ни дават изходна точка. Една история никога не свършва в края си. Винаги има след това. И дори и вътре в самата себе си, дори и когато открито заявява, че тя и само тя е истинната версия на случилото се, дори и тогава тя винаги предполага други версии, паралелни версии. Не, една история не е обяснение, тя е мрежа, мрежа, през която протича истината. Мрежата улавя части от истината, но не цялата истина, никога цялата истина — само части, които са ни достатъчни, за да можем да живеем с необяснимото, без то да ни убие — раменете й се отпуснаха безсилно, сякаш дългата реч я беше изтощила. — Защото иначе то би ни убило, със сигурност би ни убило.

След секунда пауза Джордж попита:

— На теб някога случвало ли ти се е нещо необяснимо?

— На мен да — отвърна Кумико, — както и на всеки друг. На теб също ти се е случвало, Джордж, сигурна съм.

— Така е — отвърна той, чувствайки колко са верни думите й.

— Разкажи ми — усмихна му се Кумико с такава мила усмивка, че на Джордж му се стори, че може да прекара остатъка от дните си, стоплян от нея.

После отвори уста, за да й разкаже за жерава в задния двор — случка, която се беше стеснявал да разкаже на когото и да било, особено след скептичната реакция на Аманда — но може би сега беше моментът да сподели с Кумико историята за странната птица, чийто живот навярно беше спасил, птицата, чийто произход никога нямаше да узнае, птицата, чиято поява беше маркирала началото на този немислим период в живота му, период, в който сърцето му съществуваше, разтреперано пред непрекъснатата опасност, че немислимото може да свърши.

Но вместо да започне да разказва за птицата, за своя собствена изненада той изрече:

— Когато бях на осем години, ме блъсна кола. Но това е само моята версия на историята.

И докато Кумико подстригваше косата му, той й разказа за катастрофата.

— Имало едно време една господарка — започна Джордж, уловил ръчичката на Джей Пи, докато двамата се разхождаха заедно край езерцето в парка, — която била родена в облаците.

— Е, това не може да бъде — отвърна детето.

— Може. Тя била родена в един облак. Като този — и Джордж издиша облаче топла пара в студения въздух.

Очите на Джей Пи грейнаха и той започна да прави същото, като издиша първо дълги поточета пара, а после редичка от малки облачета.

— Облаците от дъх ли са направени?

— И на мен ми се ще да бяха от дъх, детенце, но май появата им има нещо общо с изпарението на океаните.

— Но аз издишвам облаци. Аз правя облаци.

— Е, в такъв случай предполагам, че си прав.

— Grand-père?