Патрик Нес - Жената жерав

Присъствието й беше подобно на полузабравен сън, но и не съвсем.

Защото тя беше тук, в леглото му, галейки го така, както той я галеше, прокарвайки пръст от слепоочието до брадичката му и казвайки:

— Аз те тревожа.

— Знам толкова малко за теб — каза Джордж. — Искам да знам повече.

— Знаеш всичко важно.

— Да, все така казваш, но…

— Но какво?

— Ами името ти, например.

— Знаеш името ми, Джордж — развеселено отвърна тя.

— Да, но Кумико японско име ли е?

— Така мисля.

— А ти японка ли си?

Тя го стрелна дяволито.

— След като името ми е японско, предполагам, че в известен смисъл и аз съм японка.

— Въпросът ми обиди ли те? Нямах намерение да…

— Джордж — каза Кумико, седна по-изправена, загледа го отгоре, докато той остана легнал ниско на възглавницата, а пръстът й се плъзна по сивеещите косми на гърдите му. — В миналото животът ми не беше никак лек, Джордж — започна тя и сякаш самата нощ застина, за да слуша думите й. — Бяха трудни дни, Джордж. Дни, които обожавах, разбира се, дни, в които живеех с всички сили и изпивах всяка минута до дъно, но най-вече бяха трудни дни. И аз не искам да ги преживявам отново — тя замълча, пръстът й палаво погъделичка пъпа му, но когато продължи да говори, в гласа й нямаше и следа от палавост. — Има още много, което може да се знае за мен, разбира се, че има — после погледна Джордж и той беше готов да се закълне, че очите й неведомо как отразяват златните лунни лъчи, които падаха в стаята през прозореца зад гърба й. — Но двамата с теб имаме много време, Джордж. Имаме всичкото време, което съумеем да откраднем. И така, могат ли въпросите ти да почакат? Мога ли да се разкривам пред теб много, много бавно?

— Кумико…

— С теб се чувствам в безопасност, Джордж. Ти целият си сигурност и мекота, и доброта, и покой.

Джордж, който и без това вече беше доста притеснен от посоката на разговора, изведнъж се почувства двойно по-уплашен.

— Мекота?

— Мекотата е сила — отвърна тя. — Сила, по-голяма, отколкото предполагаш.

— Не — отвърна той. — Не, не е сила. Хората казват това, защото звучи хубаво, но това всъщност не е истина.

— Джордж…

Той въздъхна. Прииска му се да я прегърне сега, веднага, прииска му се ръцете му да се обвият около нея, неговите така загрубели пръсти да се плъзнат нежно по кожата на гърба й, по бедрата, чак до стъпалата и дланите й. Прииска му се някак да я обвие цялата със себе си, да стане нейна пещера, да се превърне в нейно убежище и да й даде покоя, който тя виждаше в него и който сам той твърдо отричаше да притежава.

— Бившата ми съпруга — започна Джордж и на секундата съжали, че заговаря за Клеър пред Кумико именно в спалнята, но все пак продължи — винаги ми казваше, че съм твърде мил, твърде дружелюбен. Твърде мек. Не го казваше с лошо, съвсем не. Всъщност, с нея още сме си приятели — замълча. — Но тя ме напусна. Всички жени в живота ми са ме напускали, рано или късно. Никога не се е случвало аз да скъсам пръв, никога — той прокара длан по ръката на Кумико. — Хората искат доброта от приятелите си, но и ги обичат с друг тип любов.

— Добротата, Джордж — отвърна тя, — е всичко, за което аз копнея на този свят.

И на Джордж му се стори, че в края на изречението й долови едно добавено — прошепнато точно сега, но не можа да разбере дали тя наистина го е изрекла или го е промълвило неговото собствено, свито от страх сърце.

Джордж рамкира дракона и жерава, но предварително си даде време да обмисли каква рамка би била най-подходяща за тях. Обикновена плоска рамка изобщо не можеше да свърши работа, физическата дълбочина на материала на плочката изключваше простото й притискане под стъкло. Освен това, стандартните рамки бяха направени да пазят в себе си снимки за дечица със снежнобели усмивки и гушнали златните си ретривъри, но не и нещо толкова предизвикателно, толкова живо като апликацията на Кумико.

След няколко проби и грешки — без стъкло, с матово или лъскаво паспарту, поставена върху хоризонтална повърхност, за да може да се гледа отгоре — най-сетне Джордж затвори картината в плитка стъклена кутия, за да остави въздух около образите, подобно на макет. Всички ръбове на кутията бяха подчертани със златна ивица и създаваха усещането, че картината вътре стои там от стотици години и ще се разпадне на прах, ако бъде извадена. Така рамкирани, образите заприличаха на реликва от някаква алтернативна реалност, на артефакт, дошъл незнайно откъде, и попаднал в нашия свят напълно случайно.