Патрик Нес - Жената жерав

— Ето, виждаш ли колко е прибързано решението да заживеете двамата? Аз дори не я познавам.

— Защо не дойдеш на вечеря с нас в събота?

— Защото съм в Ромфорд, а, ако дойда, трябва да взема и Джей Пи…

— Остави го у дома и после ела.

— Не мога. В събота вечер Анри му се обажда по телефона и…

— Просто искам да се запознаете…

— И защо да се запознаваме? Какъв смисъл има дори да запомням името й, след като в момента, в който след двуседмично познанство я помолиш да се пренесе при теб, тя просто ще спре да ти говори?

— Знаеш ли, Аманда, понякога се чудя от къде на къде си решила, че можеш да ми говориш така?

— Аз…

— Аманда?

— …

— О, не плачи, мила, не исках…

— Не, не, знам, че не искаше да ме огорчиш и точно затова плача. Ти ме укоряваш толкова рядко и го правиш така благо, и винаги си прав, и аз просто не знам какво не ми е наред, защо съм такава зла гадина…

— Не си зла…

— Зла съм! Ето, дори и сега! Откъде си сигурен, че не се обливам в сълзи, само за да те накарам да ме уверяваш, че не съм зла?

— Затова ли го правиш?

— Не знам!

— Мила, кажи ми какво става?

— …

— Толкова дълга въздишка никога не предвещава нищо добро…

— Мисля, че прецаках нещата с момичетата от офиса.

— О, Аманда…

— Знам, не е нужно да ми го казваш.

— За кои момичета става дума?

— Моля?

— За кои момичета от офиса говориш?

— Ами за същите. За Мей и Рейчъл.

— Рейчъл. Онази, която приказва само с въпросителни изречения.

— А Мей е другата, дето циците й изглеждат силиконови, ама всъщност не са. Виждаш ли? Винаги така става. Мисля си нещо и после просто го казвам на глас…

— Какво точно стана?

— Обичайното. Отворих си шибаната голяма уста…

— Много ми се иска да не употребяваш…

— Не е моментът да ми правиш забележки за езика, татко.

— Прощавай.

— Просто, просто не разбирам. Как го правят хората? Как така им е толкова лесно да говорят един с друг? Как така, де да знам, просто се оставят на течението, отпускат се и в разговора има и остроумия, и закачки, и, как да го кажа, лекота, а аз само седя и си мисля: Хубаво, за какво точно говорим сега? Какво трябва да кажа? А какво не трябва да казвам? И как по-точно да го кажа или да го избегна? И докато най-после се наканя да кажа изобщо нещо, разговорът вече е отишъл с три шибани теми напред.

— А защо ти сама не предлагаш теми?

— Това ме вкарва в още повече неприятности. Ето, например, на оня проклет пикник нещата тръгнаха на зле в момента, в който заявих колко мразя оня урод в Мейфеър…

— Кой урод?

— Ами паметника на животните, участвали във войните.

— Онзи паметник? Не харесваш онзи паметник?

— О, мила, дори не знам защо плачеш пък сега, но, моля те…

— Плача, защото не разбирам как така хората успяват да разговарят помежду си, татко. Опитвам се, но всеки път се препъвам и развалям всичко, и съм като слон в стъкларски магазин, и нарушавам всички правила, за които никой дори не ми е казал, че съществуват…

— А, това си е типично английска черта. Англичаните обичат правилата си, дето никой друг по света не може да ги схване.

— Да, но аз съм англичанка. Аз съм като тях.

— Искам само да кажа, че не смятам, че си единствената, която се чувства изолирана.

— Но аз точно така се чувствам. Изолирана. Това трябваше да отмине, когато пораснах, но…

— Умните хора често остават изолирани, обич моя.

— Аз не съм чак толкова умна. Искам да кажа, по-умна съм от Рейчъл. И може би от Мей също, макар че, колко е умна Мей завинаги ще си остане загадка. Всъщност не знам със сигурност, казвам само, че може би съм по-умна. Но каква е ползата да бъдеш умен при положение, че изричаш някакви думи, но никой не чува онова, което всъщност имаш предвид?

— Съжалявам, мила. Може би тези момичета просто не са добрите приятелки, които заслужаваш…

— Е, все някоя трябва да ми стане приятелка! На двайсет и шест години съм и ако ме питаш, не мога да ти посоча никого като моя най-добра приятелка. Знаеш ли колко е страшно това за една жена? Най-добрите приятелки са всичко за жената, дори и когато се мразят помежду си.

— Мъжете също имат най-добри приятели.

— Това няма нищо общо. В моя случай имаме две и половина десетилетия на напразни опити, на стоене от външната страна на стъклото и чудене как да премина през него. И как да остана от другата му страна.

— Можеше и да е по-зле. Можеше да са пет десетилетия на напразни опити.

— Ти никога не си имал проблем с това да преминеш през стъклото, Джордж.