Патрик Нес - Жената жерав

— Grand-père! — завика момченцето.

— Не е ли малко хладничко за пикник? — попита Джордж, целуна Джей Пи и го прибра вкъщи. Аманда ги последва, но остана права насред гостната.

Джордж я видя как плъзва поглед върху изобилието от хартии, дрехи и книги, залели стаята и очевидно превърнали я в не най-подходящото място за малко дете. Но това нямаше никакво значение. Джей Пи обожаваше Джордж, а Джордж обожаваше внука си. Човек можеше да ги заключи в затворническа килия и те пак щяха да си прекарат страхотно.

— Не и според Рейчъл и Мей — отвърна Аманда.

— Рейчъл? — повтори Джордж.

— Помниш я — каза дъщеря му. — Онова момиче от службата ми, дойде на рождения ми ден преди няколко месеца. И Мей ми е колежка. И двете са красавици, и двете дълбоко в себе си ми мислят злото. Рейчъл в по-голяма степен.

— Да — каза Джордж, докато люлееше кикотещия се Джей Пи в прегръдките си. — Мисля, че си ги спомням.

— Седим на слънце. Оглеждаме момчетата. Пием вино.

— Звучи чудесно.

— Те ме мразят. Мисля, че и аз ги мразя.

— Срещнах една жена — избъбри Джордж и на секундата стана ясно, че е задържал тези думи на върха на езика си от началото на разговора.

Изражението на Аманда застина.

— Така…

— Запознахме се в ателието. Излизахме заедно снощи и онази вечер. Довечера пак ще излизаме.

— Три вечери поред? Вие какво, да не сте на по шестнайсет години?

— Знам, знам, че всичко става много бързо, но… — Джордж остави Джей Пи на дивана и го зарина сред стари, прашни възглавници, изпод които момченцето трябваше да се измъкне — Джей Пи обожаваше тази игра.

— Но? — подкани го Аманда.

— Ами нищо — сви рамене Джордж. — Нищо. Просто ти казвам, че се запознах с една прекрасна жена.

— Хубаво — предпазливо рече тя. — Ще мина да го прибера преди четири следобед.

— Добре, защото…

— Защото имаш среща, разбрах.

Но Джордж не се притесни от коментара й — отвътре беше изпълнен с такава светлина, че дори не беше в състояние да чувства срам.

— Само почакай — рече той. — Почакай само да ти покажа дракона и жерава.

Тази вечер той целуна Кумико. За момент тя се остави да бъде целувана, но след това сама отвърна на целувката.

Сърцето му запя.

— Не разбирам — каза Джордж малко по-късно, когато двамата лежаха сред чаршафите, които той дори не си беше дал труда да смени, защото и за миг не си беше представял, че нещо такова изобщо може да се случи. — Коя всъщност си ти?

— Кумико — отвърна жената. — А ти кой си?

— Честно казано — рече Джордж, — нямам ни най-малка представа.

— Тогава аз ще ти кажа — тя се извърна към него и взе ръката му в своята, сякаш се канеше да го благослови. — Ти си добър, Джордж. Ти си човек, който прощава.

— Който прощава какво? — попита той.

Но в отговор тя го целуна и въпросът потъна и остана изгубен, изгубен, изгубен.

1 от 32.

Тя се ражда като дъх сред облака.

Не вижда нито майка си, нито баща си — майка й е умряла по време на раждането и сега е другаде; баща й е самият облак, мълчалив, ридаещ, погълнат от скръб — затова тя се възправя сам-сама, несвикнала още с нозете си.

— От къде дойдох? — пита тя.

Никакъв ответ.

— Къде ще отида?

Ответ не идва, дори облакът не казва нито дума, макар че знае отговора.

— Мога ли поне да попитам как е името ми?

След миг колебание, облакът го пошепва в ухото й. Тя кима и разбира.

2 от 32.

Тя полита.

3 от 32.

Светът под нея е млад, твърде млад, за общо цяло. Той съществува като летящи свързани помежду си с въжени мостове или висящи пътеки от бамбук, до други се стига с хартиени гребни лодки след преодоляване на огромни разстояния ширнало се небе — до тези острови тя стига само с полет.

Каца на един остров, покрит почти целия с поляни, тревата й се кланя под напора на лекия бриз. Тя стрива стръкче между пръстите си и й казва:

— Да. Точно така.

Сред поляните има езеро. Тя отива до него, пристъпва по пясъчната ивица край брега му, докато стига реката, която изтича от водите му. Повдига се на пръсти и вижда, че реката се излива в гневни буйни струи от ръба на острова и пропада в пространството.

Защо водата прави така? , мисли тя.

4 от 32.

На отвъдния бряг на езерото стои рибар. Тя извиква към него:

— Защо водата прави така? Защо не изтече веднъж завинаги цялата и не остави след себе си само пуста земя?

— Това езеро извира от сълзите на деца, които са изгубили родителите си, господарке — отвръща рибарят. — Както сама виждаш.