Патрик Нес - Жената жерав

В нея още държеше собствената си апликация, абсолютно некадърна в сравнение с нейните, болезнено дилетантска, забравена в опита му да я скрие от Мехмет. Сега той отново понечи да я скрие, но жената вече не откъсваше очи от нея, а в тях не се четеше презрение, нито подигравка.

Четеше се удоволствие и радост.

— Изработил сте жерав — рече тя.

Била „откъде ли не“ — така му отговори Кумико същата вечер, докато двамата седяха на вечерята, на която Джордж я беше поканил по-рано — и била нещо като учителка. В чужбина. В развиващите се страни.

— Така, както го казвам, звучи като благородно занимание — допълни тя. — Не искам да звучи така. Сякаш съм някаква господарка и предлагам услугите си на бедните, но очарователни онеправдани. Не беше така. Съвсем не беше така. По-скоро беше…

Тя се отнесе и се загледа в тъмната дървена ламперия, покрила по-голямата част от стените и тавана. По неясни дори за самия него причини, Джордж я беше завел в един нов, но съзнателно декориран като старомоден „английски“ ресторант — мястото приличаше на заведение, в което мъже в сутрешни костюми вероятно са закусвали по всяко време между 1780-та и 1965-та година. На малка табела над вратата пишеше: „Създаден 1997 г.“ Джордж беше изненадан, че Кумико прие поканата му, че се беше оказала свободна още същата вечер, но тя му обясни, че е нова в града и все още не прелива от нови приятели.

Беше употребила точно тази дума. „Прелива“.

— Преподаването — продължи тя и смръщи вежди, — или, по-точно, взаимодействието приличаше на „здрасти“ и „довиждане“, казани едновременно, и така ден след ден. Разбираш ли какво имам предвид?

— Ни най-малко — отвърна Джордж. Тя говореше с някакъв неопределим акцент. Френски? Френско-руски? Испанско-малтийски? Южноафриканско-непалско-канадски? Но също и британски, а вероятно и японски, както звучеше и името й, но в същото време акцентът й не беше нито един от изброените, сякаш, докато беше пътувала по света, всяко едно от местата, където беше живяла, беше искало да я задържи вечно и като не беше успяло, се беше вмъкнало в гласа й, за да я принуди тогава да отнесе него със себе си. Джордж разбираше това, защото се чувстваше по същия начин.

Кумико се засмя на думите му, но не подигравателно, а мило.

— Не обичам да говоря толкова много за себе си. Нека кажем само, че съм живяла, променяла съм се и съм била променяна. Като всеки човек.

— Не мога да си представя момент, в който ти да трябва да бъдеш променяна.

Тя побутна парченце говеждо в чинията си, без да направи опит да го хапне.

— Вярвам, че наистина мислиш това, което казваш, Джордж.

— Прекалих. Прости ми.

— И на тези ти думи вярвам.

Тя беше имала сериозна връзка, може би дори брак, който беше приключил в някакъв момент, макар и не толкова мирно, колкото беше приключил неговият брак с Клеър. Кумико не желаеше да говори и за това.

— Миналото винаги е пълно както с радост, така и с болка, а те са нещо лично и не са тема за разговор при първа среща.

Джордж изпадна в такъв възторг, че тя нарече вечерята им „първа среща“, че пропусна няколко от следващите й изречения.

— Ами ти, Джордж? — попита тя. — Ти също не си от тук, нали?

— Не — отвърна той изненадано. — Аз съм…

— Американец — довърши тя и се облегна назад на стола си. — Значи и твоят дом е другаде, а?

Тя разказа, че е започнала да изработва апликациите по време на пътуванията си. Боите и четките били твърде трудни и скъпи за пренасяне от място на място и тя отначало започнала да използва местни платове — коприна или вълнено сукно, или каквото там било под ръка — а после преминала, повече или по-малко случайно, към птичите пера, след като се натъкнала на сергия за пера на пазара в Парамарибо или във Виентян, или в Кито, или пък може би в Шангрила, и там продавали пера във всички цветове, които човек можел да си представи, че и отвъд, някои били толкова невероятно пъстри, сякаш никога не са принадлежали на животно от нашия свят.

— И като се замисля от сегашна гледна точка — продължи Кумико, — не беше за вярване, че попаднах на такава сергия. Перата се съхраняват трудно и са много скъпи. Но ето ти на, стояха пред очите ми, набодени край бедния продавач в палещата жега. Бях омагьосана. Купих толкова, колкото можех да нося, а когато се върнах на следващия ден, сергията я нямаше.

После пийна от ментовия си чай — странна комбинация с печеното говеждо, но тя упорито беше отклонила всички покани за чаша червено вино, същото вино, което Джордж отчаяно се опитваше да не пие твърде бързо.