Патрик Нес - Жената жерав

Джордж примигна и посетителката пред него отново се превърна в обикновена жена. Жена в семпла бяла рокля. С шапчица, която изглеждаше демоде с поне деветдесет години, но в същото време приличаше на последен писък в модните тенденции.

— Мога ли да…? — най-сетне успя да промълви Джордж.

— Името ми — каза жената, — е Кумико.

Нито един клиент в двайсет и една годишната история на ателието не беше заявявал поръчка по този начин. Джордж отвърна:

— Аз съм Джордж.

— Джордж — повтори жената. — Да. Джордж.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — повтори й Джордж, преизпълнен с желание да я задържи.

— Исках да попитам, моля — отвърна тя и сложи малкия си куфар върху плота пред нея, — бихте ли могли да ме посъветвате как е най-добре да се изработят копия от тези?

Отблизо куфарът й изглеждаше направен от хартия, но в същото време на Джордж му се стори, че не е виждал по-скъпа вещ за пренасяне на багаж. Жената го отвори, откопча късите кожени каишки вътре и извади купчинка плочки от дебел картон — до една черни и с размери приблизително А5 — подобни на онези, които Джордж използваше за собствените си апликации.

Жената отдели пет плочки и ги подреди, една по една, пред очите на Джордж.

Върху тях имаше картини, очевидно дело на нейната ръка, ако се съдеше по начина, по който тя се отнасяше към тях — с онази странна смесица от емоции, характерна за художниците: едновременно плахо и смело, преизпълнена с очакване на реакция към изкуството й, независимо положителна или отрицателна. На пръв поглед това бяха просто изображения на красиви неща върху тъмен картон. Но ако човек ги гледаше по-дълго, ако наистина се взреше надълбоко…

Господи боже.

На една от картините беше изобразена воденица, но в нея нямаше и капка от противната сладникава асоциация, обикновено предизвиквана от думата „воденица“. Воденицата върху картона сякаш наистина се въртеше от потока, който течеше през колелото й, не беше въображаема воденица, а истинска, която съществува някъде, на някое определено място в света, реална воденица, истинна воденица, край която вероятно наскоро се е случила някоя от великите и ужасни трагедии на живота. Едновременно с това си беше просто воденица, при това явно много красива.

На втората плочка имаше дракон, донякъде в китайски стил, но крилата му бяха крила на дракон от европейската митология, беше уловен насред полет, окото му гледаше право в наблюдателя, изпълнено със зла насмешка. Точно както и воденицата, образът му беше на границата на пълния кич, подобно на онези картини за без пари, които туристите купуват от уличните художници. Но в същото време не преминаваше тази граница. Драконът на плочката беше такъв, какъвто фалшивите измислени дракони само си мечтаят да бъдат: месестото, тежко, живо, дишащо животно, скрито зад мита. Този дракон можеше да те ухапе. Този дракон можеше да те изяде.

Останалите картини бяха същите, увиснали сякаш на ръба на евтината вулгарност, но едновременно с това очевидно нямащи нищо общо с нея. Феникс, издигащ се над разтворена цветна пъпка. Табун коне, препускащи надолу по хълм. Бузата и шията на жена, отвърнала се от наблюдателя.

Образи, които трябваше да изглеждат евтини. Трябваше да изглеждат безвкусни и аматьорски. Трябваше да приличат на възможно най-лошия тип боклуци от гаражните разпродажби, изработени от дебела, отчаяна жена, чието единствено бъдеще е ранната смърт на алкохолиците.

Но с тези картини не беше така. Тези картини оставяха човека без дъх.

Онова обаче, което накара сърцето на Джордж да замре, онова, от което усети в стомаха си пърхане, сякаш беше глътнал балон, теглещ го нагоре, беше фактът, че картините на Кумико не бяха рисунки с молив, нито дърворезба, не бяха работени нито с маслени бои, нито с акварели.

Картините й бяха апликации. Формите, от които бяха образувани фигурите обаче, представляваха изрезки от някакво необозримо разнообразие от птичи пера.

— Това са… — изрече Джордж, неспособен да измисли какво още да добави, затова просто повтори:

— Това са…

— Не са такива, каквито трябва да бъдат, знам — отвърна Кумико. — Нещо им липсва. Но са си мои.

Тя изглежда се смути пред напрегнатото внимание, което Джордж показваше към картините й. Той ги гледаше така, както жертва на отвличане гледа парите от дългоочаквания откуп. Усещаше, че губи равновесие, в ушите му кръвта туптеше от замайване и той се подпря на плота, за да не падне.

— О! — възкликна тогава Кумико и Джордж видя, че тя с усмивка гледа лявата му ръка.