Патрик Нес - Жената жерав

— Апликациите ти са… — почна отново той и пак засече.

— Още едно изречение, което не можеш да довършиш.

— Не, просто щях да кажа, че са… — думите отново го подведоха. — Просто те са… — на лицето й имаше усмивка, малко плаха в очакване на критична забележка върху работата й, плаха, но красива, така красива, така красива и блага, и някак взряна безстрашно право в Джордж, така че да става, каквото ще, реши той и довърши:

— Когато ги гледам, сякаш виждам късче от душата си.

Очите на Кумико се разтвориха широко.

Но тя не му се присмя.

— Много си мил, Джордж — отвърна, — но грешиш. Когато ги гледаш, виждаш късче от моята душа — после въздъхна. — Късче от моята все още незавършена душа. На апликациите ми им липсва нещо. Почти такива са, каквито трябва да бъдат, но… нещо липсва.

След това се загледа в чашата си с чай, сякаш онова, което липсваше, се криеше на дъното й.

Тя беше невъзможна. Невъзможно красива, невъзможно беше и това, че разговаряше с него, беше така невъзможно реална, че какво друго можеше да представлява тя самата, освен сън? Нозете й сигурно се носеха на сантиметър над земята. Ако я докоснеше, кожата й щеше да се окаже от стъкло и да се пръсне на парчета. Ако се вгледаше отблизо в ръцете й, щеше да види, че са прозрачни, така прозрачни, че през тях ще може да се чете.

Импулсивно Джордж посегна и взе ръката й в своята. Тя не се възпротиви и той огледа дланта й от всички страни. Не откри нищо необикновено, разбира се, това беше просто ръка (но нейната ръка, нейната) и, сконфузен, я постави леко обратно върху покривката на масата. Кумико обаче не го пусна да се отдръпне. Разгледа неговата ръка по същия начин, вгледа се в грубата кожа на дланите, в космите, така отблъскващо пораснали върху горната част на пръстите, в ноктите, гризани до кръв в продължение на твърде много десетилетия и в момента свили се до малки надгробни плочи, потънали дълбоко в плътта.

— Съжалявам — каза той.

Кумико нежно пусна ръката му и посегна към малкия куфар, оставен до стола й. Извади от него апликирания жерав на Джордж — още в ателието го беше помолила да й го даде. Поддържа го, положен върху дланта й.

— Чудя се дали бих могла да си позволя една нахална постъпка — каза.

Следващият ден беше някакъв кошмар. Прибирането на погрешно изпратените небесносини тениски с котетата се оказа изненадващо трудно, защото участниците в ергенското парти на Брукмън също така изненадващо си ги бяха харесали и не искаха да ги връщат.

— Кажете ми, има ли нещо по-смешно от десетима офицери, облечени в плътно прилепнали светлосини тениски с коте, което си бие чекии? — беше попитал самият Брукмън по телефона.

Джордж веднага се сети за куп по-смешни неща.

— Ами работата е там, че клиентките от моминското парти на О’Райли някак си разчитат да си ги получат. Всяка тениска е персонализирана и…

— Видяхме! Вече разпределихме момичешките прякори помежду си. На кума дадохме „Цицораната“ — направо му лепна.

Историята приключи с това, че Джордж се обади на едно близко студио за печат върху тениски, направи спешна поръчка, която плати на безбожна цена от собствения си джоб и в края на краищата поднови сините тениски за моминското парти, молейки се момичетата да не са си резервирали билети за Рига в последния момент. Междувременно Мехмет симулираше стомашен вирус, за да си тръгне по-рано — номер, който редовно разиграваше всеки петък следобед, а Джордж прекара целия ден в безпомощни вътрешни мъки предвид факта, че Кумико все още не разполагаше с мобилен телефон, който да работи на британска територия, така че нямаше начин нито да й звънне или да й прати есемес, нито да се вманиачава по мисълта кога да й звънне или да й прати есемес, нито да се вманиачава по мисълта дали да й звънне или да й прати есемес, докато най-сетне увисна на ръба на пълния нервен срив, защото в края на краищата разполагаше само с нейното снощно обещание, че ще се видят отново.

И, разбира се, точно в този момент тя влезе в ателието.

— Ето го моето нахалство — каза и сложи куфара си на плота.

Извади отвътре своята плочка с дракона: бели, плътно преплетени нишки и стълбчета от птичи пера върху семплия черен фон.

А до дракона беше поставила хартиения жерав на Джордж.

— Да му се не види — промълви сериозно Мехмет, надникнал над раменете им. — Невероятно е.

Джордж не каза нищо, защото, ако се беше опитал, щеше да се разридае.

— Просто пикник — каза Аманда на следващата сутрин, когато връчи Джей Пи на Джордж: една сладка топка детска плът, ухаеща на бисквити.