Патрик Нес - Жената жерав

О, хайде стига , въздъхна гласът в главата на Аманда. Майната им.

Дори и след осем месеца приятелство Аманда все още беше новото момиче в компанията. Работеше като консултант по въпросите на организацията на транспорта, точно като Рейчъл и Мей. Трите бяха част от общо деветте жени във фирма със седемдесет и четирима служители — поддържането на такъв нисък процент жени просто трябва да беше противозаконно. Не че сферата на транспорта беше някакво изцяло мъжко поле на работа (макар че донякъде си беше точно така), не: проблемът беше, че в конкретната фирма — „Ъмбрело, Флатъри и Ънуин“ — отдел „Личен състав“ се оглавяваше от жена (Фелисити Хартфорд, без съмнение жена номер едно сред деветте), която мразеше други жени. На интервюто за работа беше осведомила Аманда, че по степен на квалификация тя се нарежда на осмо място сред всички кандидатстващи (на брой осем), но тъй като дори възрастният Ъмбрело Старши бил започнал да се чуди защо току-що пенсиониралата се негова секретарка е заменена от стилен младеж, който изглеждал като „метален прът, госпожо Хартфорд“ и този прът едва ли не стърчал от кожата под яката на ризата на младежа. И за да не се налага госпожа Хартфорд „да се отегчава до смърт от поредното дело, заведено срещу фирмата от бивш служител“, Аманда щяла да свърши работа.

Аманда работеше в отдела на Рейчъл и Мей — госпожа Хартфорд предпочиташе да държи жените служителки максимално близо една до друга, за да може да уволни най-некадърната в първия момент, в който я обхване подобно желание — и двете я бяха взели под крилото си, тъй като им беше другарче по съдба — млада разведена жена. Поканиха я на обяд още в първия й работен ден и през тези първи четирийсет и пет минути заедно Аманда узна, че Рейчъл качила случайно намерените голи снимки на любовницата на бившия си съпруг на сайта, който въпросната любовница направила в памет на починалата си майка, че Мей се бори с вечни алергии, а също така и че в колежа Рейчъл оцеляла след пожар — вероятно предизвикан от самата нея — който убил две от съквартирантките й, и че Мей знае три вица за обрязани мъже, които могат да те разплачат от смях. „Тия тримата братя ли бяха?“ беше се разсмяла Аманда със своя дълбок, дрезгав, сластен смях, който — ако някой попиташе — би определила като най-привлекателното нещо у себе си.

Никой не се беше засмял в отговор на коментара й. Следващите осем месеца се бяха оказали много, ама много дълги.

— Би ли взела кошницата за пикник? — попита Рейчъл и паркира своя мини купър.

— Готово — отвърна Аманда. Винаги тя носеше кошницата.

Мей излезе от колата, цялото й внимание беше съсредоточено върху дисплея на мобилния й телефон. Следеше движението на малката си дъщеричка чрез проследяващата програма на джипиеса — беше уикенд, който бебето трябваше да прекара с баща си.

— Не е за вярване — рече тя най-сетне. Мей не вярваше на нищо. — Завел я е в Нандос.

— Какво има тука вътре, мамка му? — попита Аманда, докато без капка грация измъкваше безпричинно тежката кошница от минито. Чувстваше се като слон в стъкларски магазин.

— Знаеш ли, ти си на двайсет и пет години? — рече Рейчъл. — По-млада си от нас, разбирам, но това не е извинение да говориш така, сякаш принадлежиш към банда скинари?

— Извинявай — изсумтя Аманда и най-сетне измъкна кошницата от колата. В следващата секунда кошницата дръпна рязко ръката й надолу и се удари в асфалта. Локвичка вино избълбука от дъното й, подобно на скъпоструващо изворче.

Рейчъл въздъхна.

— Дали това не беше единствената ни бутилка червено?

— Извинявай — повтори Аманда.

Рейчъл си замълча и остави моментът на конфузно мълчание да се проточи, за да може Мей също да забележи Аманда, стъпила в локва вино.

— Ооох — прошепна Мей, когато най-сетне видя какво е станало. — Не е за вярване.

При Аманда отношенията с приятелките винаги потръгваха добре отначало. В прогимназията и в гимназията, в колежа, на различните работни места, които беше заемала след като завърши, както и, разбира се, в компанията на Анри. Когато я срещаха за първи път, всички я харесваха. Наистина.

Черти, които у мъж биха изглеждали леко заплашителни — височкият й ръст, малко широките й рамене, дълбокият й заповеднически глас — у жена, напротив, бяха обезоръжаващо привлекателни. Мъжете гледаха Аманда и мислеха „жена“, но в същото време мислеха и „ръгби“ и, докато се усетят, вече я черпеха с бира и я питаха дали смята, че онази секси холандка, дето чете „Икономикс“, ще им пусне. Хомосексуалните мъже харесваха Аманда много — факт, който си имаше своите предимства, но я караше да се чувства безполова, а жените изглежда започваха отношенията си с нея като с ценен човек, пред когото най-сетне можеха да бъдат себе си, да казват какво наистина мислят, без да се тревожат от непрекъснатата скрита конкуренция, характерна за женските компании. За всички Аманда беше отлична дружка.