Патрик Нес - Жената жерав

Оказа се, че Карън била „попипвана“ — според собствения й отвратителен израз, който тя многократно употреби — от собствения си дядо от пет до четиринайсетгодишната си възраст. Тормозът спрял със смъртта на дядото. Нещо повече — когато разказала всичко на родителите си, те я изгонили от къщи за известно време и й позволили да се върне и да си вземе матурите, едва когато напълно се отрекла от думите си за случилото се.

— Не знаеш какво е — хълцаше Карън в прегръдките на Аманда. — Нищо не знаеш.

— Съжалявам — отвръщаше Аманда и смутено галеше Карън по косата. — Наистина не знам.

Случката можеше и да ги сближи. Сигурно и щеше да ги сближи, но вместо това Карън започна да води в квартирата други приятелки, с които си приказваше, но рязко млъкваше в момента, в който Аманда влезеше. И нещата с приятелството помежду им приключиха дотам.

Най-смайващото беше, че Аманда не можеше да разбере защо всеки път се получаваше така. Собственото си детство тя определяше като напълно нормално. Въпреки развода, беше останала близка и с Джордж, и с Клеър, като малка не я бяха тормозили никакви ненавременни тревоги за пари, нито пък чувство за несигурност. Струваше й се обаче, че е родена с някакъв малък дефект, дефект точно в средата на най-съкровената й личност, дефект толкова срамен, че не биваше да бъде показван на никого, така че Аманда беше прекарала целия си живот в старание да изгради около себе си черупка, за да го скрие по-добре. Неизбежно обаче, черупката се беше превърнала в нейното истинско Аз — факт, който Аманда така и не можеше да прозре напълно, макар че той би й донесъл известно облекчение. Единственото, което тя знаеше, беше истината, скрита дълбоко–дълбоко: мъничкият дефект, за който никой никога не трябваше да узнава. И ако дефектът не беше същинското й Аз, то кое беше същинското й Аз в края на краищата? Самата сърцевина на личността на Аманда беше преломена и целият й живот беше едно безкрайно старание да отвлича вниманието на околните така, че те да не забележат това.

— Добре ли си прекарваш, мила? — все питаше баща й по телефона.

— Да, татко, господи — отвръщаше рязко тя, за да не се разплаче.

— Защото всички казват, че студентските години били най-хубавите, обаче, да ти призная, за мен те си бяха просто мъчителни и… Да, мъчителни е най-точното определение.

— За теб всичко е мъчително, Джордж — отвръщаше Аманда и се свиваше одве, за да пресече хлипа, който се надигаше в гърлото й.

Баща й се засмиваше.

— Предполагам, че си права.

И този негов отговор също я разстройваше — разстройваше я добротата му, абсолютно безсмислената му доброта — и затова, когато той след това питаше „Сигурна ли си, че парите ти стигат?“, тя просто му затваряше телефона.

Рейчъл и Мей седнаха, заемайки пет шести от одеялото. В интерес на истината, времето още не беше достатъчно топло за пикници, но Рейчъл си падаше по всякакви изтощителни предизвикателства, вероятно — мислеше Аманда — с желание да провери докъде се простира прагът на търпимост у приятелките й. Оплачеш ли се, губиш.

— Кой гледа Джей Пи? — попита Рейчъл, без намерение да си съблича палтото.

— Баща ми — отвърна Аманда, преглеждайки съдържанието на кошницата — там нямаше нищо, което да я изкуши, но в крайна сметка изборът й падна върху една пластмасова кутия със салата. — Имаме ли дресинг?

Нова пауза, после още тих смях, споделен между Рейчъл и Мей. Аманда не им обърна никакво внимание и след още търсене намери малко, много скъпо на вид шишенце зехтин. Сипа пестеливо от него върху салатата, която се състоеше предимно от листни зеленчуци, комбинирани с други листни зеленчуци. После зави капачката на шишенцето прекалено енергично и усети как тя изпука под пръстите й. Изпука и превъртя свободно, отказвайки да се затегне и да си остане на мястото. Аманда прибра зехтина в кошницата и го нагласи внимателно изправен, така че поне да изглежда затворен, като се увери крадешком, че нито Рейчъл, нито Мей са забелязали станалото.

— Моят баща за нищо на света не би гледал деца — отбеляза Рейчъл и си наля кафе от безбожно елегантен термос. — През живота си не е сменял памперс? Не си даваше труд да ни научи имената, докато не навършихме пет години?

— О, моля ти се — възкликна Мей, учудвайки с реакцията си и Аманда, и — очевидно — самата себе си, затова побърза да придаде на лицето си израз на ведро съгласие. Аманда не смееше да се надява Мей някога да застане на нейна страна; с коментара си Рейчъл просто отново парадираше с австралийския произход на баща си, който, по думите й, едва ли не прекарваше живота си в лов на говеда с ласо, стиснато в зъбите, докато едновременно с това караше сърф и пиеше бира след бира. И той ли като всички австралийци говори така, все едно му е запушен носът? Аманда никога не беше задавала този въпрос. А тлъст ли е по рождение като всички мъже в Австралия? и този въпрос беше останал премълчан. Сигурно и косата му е вързана на опашка или пък свири в някоя местна музикална банда с импровизирани инструменти, все едно извадена от седемдесетте? — и за този отговор Аманда не беше настоявала. Замисли се и даде оценка на собствените си мисли в момента. Беше отвратително несправедлива към Рейчъл. Но нима да бъдеш отвратително несправедлив не беше толкова вълнуващо понякога?