Патрик Нес - Жената жерав

Една всеобща грешка.

— О, виж! — каза Карън, най-новата й приятелка от колежа (една от многото, все едно коя), която учеше география, не виждаше смисъла от съществуването на град Бристол и беше убедена, че провалът на всяка една философско-политическа система в историята се дължеше на фундаменталната и съвсем простичка истина, че Хората Са Тъпаци . — Започва „Магьосникът от Оз“!

— Така ли? — отвърна Аманда и се тръшна на дивана до Карън. Тъкмо се бяха прибрали от една страхотна вечер навън. Най-хубавият клубен тоалет на Аманда беше залепнал по потното й тяло, краката адски я боляха — жени с такъв едър кокал като нея не бяха за високи токчета — и макар че и тя, и Карън бяха танцували и пили, и пушили и се бяха смели цяла вечер, нито една от двете не беше успяла да привлече вниманието на някое момче, всъщност, никой не ги беше и погледнал дори. Честно казано, Карън имаше проблем с носа. И с веждите. И накуцваше леко, но докато танцуваха, това изобщо не личеше. Както и да е, бяха се забавлявали. Вечерта беше обнадеждаваща за бъдещото им приятелство.

През последната година от следването, с малко помощ от майка си и от втория си баща, Ханк — истинският й баща плащаше самото й обучение и Аманда знаеше, че той успява да покрива таксите с цената на огромни усилия, затова го лъжеше, че парите й стигат всеки път, когато той я питаше дали да не й прати още нещичко — момичето имаше достатъчно, за да се справи с половината наем на апартаментче с две спални близо до университета. Беше пуснала в университетския сайт обява, че си търси съквартирантка, и Карън се беше обадила в отговор. Бяха пили кафе заедно, бяха се спогодили добре, после се бяха нанесли. Ето, две седмици бяха минали без никакви проблеми.

— Дори не знаех, че по телевизията още пускат толкова стари неща — въодушевено продължи Карън и сви различно дългите си крака под себе си на дивана. После вдиша дълбоко и се приготви да се присъедини към следващия припев на „We’re Off To See…“.

— Мразя тоя шибан филм — рече Аманда.

Карън се задави, най-вероятно с въздуха, който току-що беше поела.

— Какво? — изкашля и погледна Аманда така, сякаш съквартирантката й я беше ударила. Ама наистина ударила.

Аманда не забеляза нищо и в блаженото си неведение продължи да затъва:

— Няма нищо реално, дори в рамките на историята от книжката. За да сработи тоя сюжет, всички герои трябва да се държат като пълни идиоти, а после стигат до края и се оказва, че магия изобщо няма, че вълшебникът е само един самовлюбен загубеняк, който с измама е накарал всички да му вярват, а след това овреме си бие камшика и бяга с балона точно преди да го изправят пред съда да му търсят сметка. Тоя Оз си е направо втори Милошевич.

После млъкна, защото с кристална яснота пред погледа й изпъкна бялото в очите на Карън и в първия момент Аманда реши, че ефектът се дължи на скапаните хапчета, които им продаде дебелото момче пред тоалетните с уверението, че са екстази, намерено в стаята на по-големия му брат, но беше напълно възможно срокът им на годност да е изтекъл преди двайсет години или пък да са били прост парацетамол.

— Шегуваш се, нали? — попита после Карън.

— И после, моля ти се, Дороти се прибира вкъщи — продължи бодро Аманда, някак си разтълкувала последната реплика като насърчение, — и се предполага, че ние трябва да сме щастливи, задето се е върнала при своите остарели, тесни, черно-бели хоризонти? Всичките ти мечти, видиш ли, са нещо много хубаво, обаче недей да забравяш, че си хваната в капана на фермата вовеки веков! По същата причина мразя и хрониките на шибаната Нарния. Господи, за тия романчета въобще няма да почвам да говоря. — Страхливия лъв бъбреше превзето от екрана. — Направо кошмар.

Карън я гледаше невярващо. Всъщност, повече от невярващо.

— И Страхливия лъв ли не харесваш?

— О, моля ти се! Погледни го само и ми кажи дали не виждаш в него оня педофил, от когото всяка майка предупреждава дъщеря си да се пази! Всеки момент очакваш да си го извади и да налегне Дороти — след което подхвана, имитирайки гнусно гласа на Страхливия лъв — Хайде, малка Дороти, седни в скута на чичо Лъв и ще ти покажа защо ме наричат „цар на джунглата“, кхъ-кхъ. А после я събаря на земята и й смъква гащичките точно до червените…

Тук Аманда спря, защото изразът на лицето на Карън не можеше да бъде сбъркан. Парацетамолът не е в състояние да накара никого да изглежда така.

— Е, не плачи, де — рече Аманда, но беше твърде късно.