Патрик Нес - Жената жерав

В Ню Йорк обаче пророчеството на госпожица Джоунс се сбъдна. Какъвто и академичен талант да беше демонстрирал Джордж на родна почва, тук постиженията му едва клоняха към средните. С триста зора се добра до стипендия за следдипломна квалификация, която го отведе в Англия, и пристигането в новата страна съвпадна с момента, в който на него въобще спря да му пука за всякакви научни степени и успехи. Те вече нямаха значение. Срещна Клеър на едно парти и след този ден почти не беше стъпвал повече в Америка. Прибра се инцидентно веднъж за погребението на баща си, загинал при трудова злополука, и втори път за погребението на майка си, починала уж от инфаркт, но най-вероятно вложила твърде голяма част от жизненото си Аз в грижата за съпруга си . Случват се такива неща. После Джордж се установи в Англия и към момента вече беше прекарал повече години на Острова, отколкото в родината си, което вероятно трябваше да бъде някакъв забележителен факт от живота му, но всъщност беше нещо, което той така и никога не успя да види като кой знае колко важно.

Но случката с катастрофата обаче се беше случила действително, беше истина от първата до последната подробност, въпреки всички невероятни обрати. Полека-лека, с всеки следващ път, когато я разказваше, Джордж започна да осъзнава, че през годините постепенно беше престанал да я представя като емблема на собствената си житейска история, като отрязък от времето, който предава част от лично неговия живот.

Беше се получило така заради всички онези други хора.

Хората, които бяха изтичали от бензиностанцията и от супермаркета, хората, за които Джордж мислеше все по-често с напредването на възрастта, особено след като стана баща на Аманда и дядо на Джей Пи. Всички онези непознати хора, чиито имена той никога нямаше да узнае, чиито лица никога нямаше да си припомни, всички онези произволно събрани личности, които с очите си бяха видели как една старица прегазва с грамадната си кола две съвсем малки момчета.

„А дали онези хора също разказват тази история“, питаше се Джордж. Наистина, той и Рой се бяха възстановили напълно, но по време на инцидента бяха изминали няколко непоносими секунди, през които съдбата и на двама им беше неясна, секунди, през което единственото известно нещо беше, че две момчета са се отправили към смъртта и никой от възрастните свидетели не може да направи нищо, ама абсолютно нищо, за да предотврати най-страшното — чувство, което Джордж беше проумял истински в онзи следобед, в който Аманда, на петнайсет крачки напред по тротоара, все още лутаща се из новото приключение, наречено „ходене“, внезапно се килна настрани и падна от бордюра между две паркирани на платното коли и Джордж на секундата я изгуби от поглед. Момиченцето направо спря да плаче, когато усети колко разстроен е баща й и колко силно я притиска до гърдите си.

Джордж се чувстваше свързан, не, той действително беше свързан с всички онези безименни анонимни свидетели, вече неоткриваеми дори и в днешната Интернет ера. Техните животи се бяха пресекли с неговия само за момент — пресичане, което истинският живот извършва непрекъснато, извършва го всеки миг от всеки ден от съществуването на всеки човек навсякъде по света, извършва го по безброй начини, но, разбира се, то има значение, единствено когато става дума за твоя собствен живот, нали?

Но в интерес на истината — и Джордж често мислеше за това — макар в собствената си версия на историята винаги да беше главният герой, той неизменно се оказваше само изпълнител на поддържаща роля всеки път, когато някой друг се заемеше да разказва същата история. Навярно всички онези свидетели също разказваха за катастрофата, но какъв ли беше техният вариант? „Няма да повярвате какво ми се случи веднъж. Спомням си го, все едно беше вчера: бях в супермаркета и тъкмо бях купил един стек цигари за Дел и две шишета гроздов сок. Не знам как така помня, че бяха точно две шишета, обаче в следващия момент поглеждам навън и…“

Ами възрастната дама? Каква ли версия на историята е разказвала тя през оставащите години от живота си, ако приемем, че изобщо е разказвала за случилото се? Ами шофьорите на линейката, които вероятно бързо–бързо са забравили инцидента, при който две момченца са били само леко ранени?

А каква ли версия е поддържала госпожица Джоунс, когато е разказвала историята за смахнатата бяла жена, която я захапала за пръста? Дали тази версия е била по-малко истинна от версията на Джордж? Или от версията на майка му? То дори и разликите между версиите на майка и син бяха достатъчно големи.