Патрик Нес - Жената жерав

Рой беше видял приближаващия автомобил в последния момент и беше направил крачка назад, но тя изобщо не го беше отдалечила от опасността. Колата го удари в коленете, завъртя го на място и го запрати встрани на паважа, а след това блъсна Джордж и колелото.

Разбира се, Джордж видя удара, но не можеше да си спомни дали го почувства физически. Рой отхвръкна някъде вън от зрителното му поле и на негово място надвисна един масивен, непобедим метален блок, който изкара въздуха от гърдите на момчето, после коремът му се оказа притиснат от седлото на колелото, а самият той — проснат върху предния капак на колата.

Но колата не спря. Продължи напред. Краката на Джордж изгубиха опора, той разбра, че няма къде да стъпи, защото земята се изплъзна изпод него и момчето падна, все още толкова изненадано от случващото се, че му се стори, че от тялото му функционират само очите, а останалите му сетива — уши, с които да чува, чувствителност, чрез която да усети болката — бяха изключени.

Джордж падна заедно с колелото, вилката се закачи за предната броня, но старата дама продължи напред, още пет, десет, двайсет метра след пешеходната пътека, влачейки момчето по паважа, всъщност бутайки събореното колело, което от своя страна тикаше напред тялото на Джордж. Джордж живо си спомняше усещането при влаченето, спомняше си го най-ясно сред всички подробности от катастрофата. Чувството беше сякаш се пързаля по гръб по снежен склон, болката от изподраната кожа все още предстоеше, недостигнала до съзнанието му. Така или иначе, Джордж не можеше да направи нищо, за да попречи на случващото се, ръцете му отказваха да се заловят за каквото и да било, краката му отказваха да го избутат встрани от пътя на колата, дори главата му отказваше да се завърти, за да потърси помощ.

Най-дълбоко в паметта на Джордж се беше запечатал парадоксалният факт, че секундите след удара бяха период на пълен покой. Очите му виждаха единствено небето, попиваха кристалната му успокоителна широта, която пък безстрастно гледаше отгоре как той се премята и изподрасква по паважа на улицата, бутан от грамадна кола и един съборен велосипед. Усещането беше същото като усещането в момента, в който беше намерил жерава или пък жеравът беше намерил него, момент на безвремие, момент на постигната вечност. Джордж се взираше нагоре към небето, изпълнен с възторга на неверието и впоследствие си спомняше само една-единствена свързана мисъл, изпълнила съзнанието му тогава: „Това се случва наистина“.

— Това се случи наистина — казваше обикновено Джордж на това място от историята. — Звучи така, сякаш си измислям, но не, не си измислям, не си измислям, повярвайте ми.

Вилката на колелото се откачи от бронята и колелото също падна на паважа, но — за късмет? По чудо? Невероятно? Необяснимо как? — падна така, че колата на старата дама го избута встрани заедно със самия Джордж. Вместо да бъде прегазен от гумите, Джордж само ги видя как преминават на сантиметри от лицето му, докато колата продължи надолу по улицата.

След това настъпи тишина. Пълна тишина. Джордж, все още по гръб, погледна нагоре по улицата и видя, че Рой също лежи на платното, но вече се бори да се изправи на крака. Джордж направи опит за същото и тогава, в един и същи момент, двете момчета установиха, че не са в състояние да направят и крачка. И двамата се килнаха напред и паднаха отново, при това в една и съща поза.

От което избухнаха в смях.

Почти четирийсет години по-късно Джордж все още си спомняше чувството при този смях, неговата искреност, правдивостта му. В общия си осем- и съответно деветгодишен момчешки шок, преди още неизбежната, надвиснала на секунди отстояние болка да ги беше връхлетяла, преди още в съзнанието им да беше проблеснало схващането, а още по-малко осмислянето на факта, че току–що се бяха разминали на косъм с фаталния край в едно сериозно нещастие, двамата, макар и само за миг, се бяха разсмели.

Но останалата част от света не можеше да чака повече. Реално наоколо едва ли имаше повече от десетина-петнайсет възрастни, но на Джордж му се сториха хиляди, когато се изсипаха като потоп върху него и Рой, тичаха от плаца пред бензиностанцията, бързаха през стъклените врати на супермаркета, а на лицата им ясно беше изписан такъв невиждан ужас, че изведнъж в картинката се появи и болката, и Джордж внезапно заплака.

Взеха ги на ръце — и него, и Рой — вдигнаха ги от паважа, отнесоха ги встрани от платното, неколцина гневно затичаха след отминалата кола, която старата дама тъкмо спираше на около трийсет метра след мястото, където беше ударила момчетата. Същите хора извикаха и линейките, както и една пожарна, и дори сред обърканата мъгла на болката Джордж си помисли, че последното е вече малко прекалено. Не си спомняше да е давал на някого телефонния си номер, но сигурно го беше сторил, защото чу как зад гърба му една жена каза на друга — Джордж отлично помнеше тази част от събитията, а доловената реплика се беше запечатала в съзнанието му — „Е, обадих се на майките им. Едната е добре, но другата е в истерия“.