Патрик Нес - Жената жерав

При тези думи раменете на Джордж увиснаха, подобно на топка, от която са изпуснали въздуха.

Разбира се, майка му пристигна, обляна в сълзи, неудържими точно като колата на старата дама, и първите думи, които излязоха от устата й — Джордж помнеше отлично и тях — бяха: „Защо не ми се обади да дойда да те взема от училище?“

Днес, във все по-редките случаи, когато разказваше тази част от историята, в която майка му си изпускаше нервите, Джордж винаги напомняше на слушателите, че тя тъкмо е била чула, че осемгодишният й син е бил прегазен от кола, така че свръхнапрежението й със сигурност е било оправдано. Въпреки това момчето Джордж се беше изпълнило с желание да се извини за поведението на майка си на всички мили минувачи, които му бяха помогнали, да им се извини за това, че се наложи чак шофьорът на линейката да слезе да я успокоява, за това, че тя охотно прие един от парамедиците да сложи и на нея маска с кислород. Същата жена, която (уж) героично беше захапала пръста на госпожица Джоунс, сега егоистично ограбваше вниманието на всички, събрали се да се погрижат за сина й, който беше истинският пострадал.

Момчетата оцеляха. Разбира се, че оцеляха. Дори не бяха ранени лошо. Нямаха нищо счупено, въпреки че Рой беше скъсал менискусите и на двете си колена. Джордж от своя страна, макар и да беше изложен на по-сериозна опасност по време на катастрофата, се отърва по-леко. Две грамадни синини на двете бедра една седмица му пречеха да ходи нормално, а по тила и ръцете му имаше плетеница от кървави драскотини от влаченето по платното, но всичко това си бяха направо смайващо нищожни наранявания след инцидент, който можеше спокойно да завърши много по-зле. Всъщност, Джордж дори не го взеха в линейката. Тя отфуча с пуснати сирени и с Рой, качен отзад, а Джордж оставиха в ръцете на майка му, която сама го откара в болницата, като не спря да ридае по целия път до момента, в който момчето започна да успокоява нея.

Всъщност, майка му беше толкова разстроена, че Джордж така и никога не каза нито на нея, нито на баща си как по време на инцидента дори със своя малък осемгодишен мозък беше осъзнал ясно, че ако велосипедът на Рой не беше там, където беше, ако не беше паднал така сполучливо — ако първо не се беше закачил за бронята на колата, а после не се беше откачил в точния момент така, че да избута и момчето встрани от пътя на автомобила — старата дама със сигурност щеше да прегази синчето им. Гумите на колата, които беше видял иззад рамката на колелото — подобни на дракони в клетка, готови след секунда да го погълнат — щяха да минат точно през главата и шията му.

Ако това невероятно спасение не се беше осъществило, Джордж нямаше да преживее и онзи момент, в който се взираше в небето, моментът, в който беше почувствал, че е единственият човек, живял някога в цялата великолепна вселена.

Джордж нямаше представа какво се беше случило със старата дама зад волана. Още по-странното беше, че след инцидента нямаше повече спомени и за Рой. Не можеше дори да си припомни фамилното му име, нито как приятелят му се беше възстановил от нараняванията си — трудно или леко. Не можеше и да си спомни дали го беше виждал повече и в „Милостта Исусова“ — може би Рой така и не се беше върнал повече там, кой знае как бяха реагирали родителите му на това, че синът им за малко не беше загинал. Джордж помнеше, че собствените му родители му дадоха като джобни сто долара от изплатената застраховка „Злополука“ — той си купи книги с тях — а с останалите бяха накупили нови килими за всички стаи в къщата. Какво още? Беше оцелял и онова, което можеше да бъде трагедия, се беше превърнало в незначителна история, която майка му от дъжд на вятър разказваше, най-вече в контекста на това колко травматично е било преживяването за самата нея.

Времето минаваше. Четвъртокласната учителка в държавното училище се оказа една прекрасна дама на име госпожа Ъндърхил и по незнайни причини — най-вероятно финансови, защото родителите му всъщност не бяха в състояние да си позволят услугите дори на спонсорирано от църквата частно училище; освен това в интерес на истината то се беше оказало наистина шантаво място, а за чувствителните мислещи хора граница на приемливия компромис все пак съществува — Джордж напусна „Милостта Исусова“ и за следващата учебна година се върна отново в „Хенри Боузмън“. В училище момчето се справяше добре, достатъчно добре, така че след един определен момент и градът, и родителите му започнаха да му се струват все по-ограничени и еснафски, докато най-сетне усилията му му спечелиха пълна стипендия за университет в противоположния край на Америка.