Патрик Нес - Жената жерав

— Ще ми го дадеш ли за едно кръгче?

— Не.

Училището се намираше на Трийсет и пета улица. Рой живееше на Петдесет и шеста улица, а Джордж — на Шейсета, в къща, която впоследствие никой от семейството му не си спомняше с добро. Обикновено майка му — която не ходеше на работа — го взимаше от училище и го караше до вкъщи с колата, но от време на време, когато беше заета, Джордж се прибираше пеша, като до дома на Рой двете момчета вървяха заедно, Рой буташе колелото помежду им, а неговата масивна зелена рамка се движеше напред, солидна и спокойна като крава.

През онзи особен пролетен ден слънцето царстваше в небето, заобиколено от свита облачета, нашарени на зигзаг от следите на самолетите от близката военновъздушна база. Точно един от онези прекрасни дни, в които Господ най-често ни праща изпитания, както обичаше да казва госпожица Кели.

— И тогава виждаш, че целият кораб е оръдие, разбираш ли? — обясняваше развълнувано Джордж. — Целият кораб! И тогава оръдието изстреля един такъв грамаден лъч светлина и бум! Унищожиха цялата планета на гамилоните!

Семейството на Рой нямаше телевизор, защото чрез телевизията дяволът сееше поквара (Джордж беше решил да не споделя последното със собствените си родители, макар да беше преценил, че те едва ли ще се съгласят с тази констатация, предвид порнокасетите), затова Джордж често използваше пътя до вкъщи, за да попълни пропуските на Рой по отношение на серийните филмчета.

— Само че тя не е цяла планета? — попита Рой.

— Не! — провикна се въодушевено Джордж. — Точно това е най-страхотното! Тя е половин планета и си се носи из космоса, и от горната й страна са градовете, а отдолу е плоска и е само скали. Освен това вече не съществува, защото старблейзърите я взривиха.

— Жестоко — процеди Рой с полагаемата се доза уважение в гласа.

— Без майтап, наистина е жестоко — съгласи се сериозно Джордж.

Стигнаха Петдесет и трета — улицата с най-натоварено движение между „Милостта Исусова“ и домовете им. Подминаха супермаркета на ъгъла, чийто паркинг гъмжеше от жени — едни леко по-развлечени версии на собствените им майки — повели дечица, по-малки от Джордж и Рой, които се извръщаха да зяпат униформите на частното училище. На отсрещния тротоар имаше бензиностанция с множество клиентки от същата порода.

Рой и Джордж спряха през пешеходната пътека на кръстовището и зачакаха да светне зелено.

— Обаче гамилоните май избягаха преди взрива — продължаваше Джордж, — защото никой от старблейзърите не се радваше много-много. После почна едно крещене и разни други работи, дето не ги разбрах — момчето се усмихна. — Обаче корабът през цялото време е бил едно огромно оръдие!

Светофарът стана зелен и им даде път. Момчетата стъпиха на платното и навлязоха в кръстовището, Рой буташе велосипеда, а Джордж все още не беше изплувал от безмерните дълбини на японската анимация.

— Ще превърна цялото това колело в картечница — рече Рой — и когато стана на шестнайсет години, ще го взема във Виетнам.

— Супер — отговори Джордж.

И тогава колата ги блъсна.

Джордж беше установил, че когато стигаше до този момент в историята, неизменно казваше „Наистина стана така“ и „Не си измислям“, защото истината му се струваше твърде жестока, а истината беше, че шофьорката на колата, минала на червено и блъснала него, Рой и колелото, се оказа осемдесет и три годишна старица, която едва-едва надничаше над горния ръб на волана.

Печално, но точно това беше положението. Ако Джордж изобщо някога беше знаел името на жената, отдавна го беше забравил, но си спомняше, че тя беше на осемдесет и три години, само със сантиметър — два по-висока от него и Рой, и след инцидента не спираше да повтаря: „Моля ви, не ме давайте под съд. Моля ви, не ме давайте под съд“. В името на личното достойнство на всички стари дами по света, на Джордж винаги му се беше искало тази последна подробност да не се беше случвала, но няма как, животът невинаги ни предлага най-благородната версия на събитията.

Жената не караше кой знае колко бързо, но ударът беше така потресаващо неудържим, така откровено непредотвратим, че и Джордж, и Рой извикаха едновременно по едно изненадано „Ох!“, когато колата връхлетя отгоре им.

И не спря.

За последвалите събития имаше различни теории, повечето съвсем близки до ума: че навярно старицата е осъзнала удара със закъснение поради притъпените си от напредналата възраст сетива; че това осъзнаване толкова я е шокирало, че тя направо е замръзнала на място и кракът й е останал върху педала на газта, вместо да се премести и да настъпи спирачката; че разигралото се пред очите й, й се е видяло дотолкова невероятно, че за няколко ужасни секунди тя чисто и просто е очаквала някой друг да реагира и да попречи на най-страшното. Каквато и да беше причината обаче, жената помете децата и продължи нататък.