Патрик Нес - Жената жерав

Бащата на Джордж се прокашля.

— Ние изобщо не казваме подобно нещо — каза той. — Училището…

— О, училището значи! — госпожица Джоунс се приведе напред така, че почти цялата легна върху бюрото си. — Нека ви кажа нещо, господин Дънкан — рече тя. — Тези момиченца и момченца са на по шест, седем и осем години. Какво изобщо знаят те, освен да си връзват връзките на обувките и как да не се подмокрят, преди да е ударил звънецът? А и не всички се справят особено добре дори с гореизброеното, уверявам ви.

— Това какво общо има с нас? — сподавено се обади майката на Джордж с такъв напрегнат глас, че момчето наостри уши. Такава си беше майка му, една нервна дама. Явно извън равновесие я беше изкарала откровеността на госпожица Джоунс, тонът й и — да не се лъжем — черният цвят на кожата й и Джордж веднага усети, че нещата не отиват на добре. Той се върна към задачата да оцвети всяко едно празно поленце на нарисувания Снупи в един и същ зелен цвят.

Точно в този момент госпожица Джоунс допусна фаталната си грешка.

— А сега ме чуйте добре, госпожо Дънкан — рече тя, вдигна пръст и го размаха в лицето на майката на Джордж. — Това, че момчето ви не яде лепилото в час по трудово, не означава, че е надарено.

Майката на Джордж не сваляше очи от върха на тъмнокафявия пръст, размахан съвсем близо до носа й, погледът й го следеше, докато пръстът се вдигаше и спускаше, подчертавайки праведното назидание на думите и навлизайки в личното пространство на майката на Джордж по начин, който дори на самия Джордж се стори леко притеснителен, и точно когато баща му с най-авторитетния си, вещаещ неприятности глас на технически ръководител по строежите каза „А сега вие ме чуйте“, майката на Джордж се приведе напред и захапа върха на пръста на госпожица Джоунс, стисна го силно със зъби и не го пусна в продължение на двете изпълнени с изненада секунди, преди да започнат писъците.

Всеки път, когато разказваше тази история, Джордж изпитваше притеснение, защото тя в известен смисъл създаваше грешно впечатление за майка му. Да захапе пръста на една отвратителна учителка — макар че така и не беше наранила госпожица Джоунс до кръв, нито пък ухапването беше кой знае колко болезнено, тъй че директорът (който от своя страна през цялото време се държеше така, сякаш това съвсем не е първият инцидент, включващ хапане на госпожица Джоунс, с който му се налага да се занимава) лесно успя да убеди учителката да не повдига обвинения за причиняване на телесна повреда — беше акт, който спокойно можеше да се определи като подвиг. Майка му си остана звездата на тази история и защо не? Случката се превърна в гвоздей сред семейните анекдоти, разказваше се често по всеобща молба, винаги придружена с изблици на бурен смях.

— И си помислих — казваше винаги майка му, поаленяла от ужаса и удоволствието на това всички очи в стаята да са приковани върху нея, — рано или късно някой ще го захапе тоя размахан пръст. Така че защо да не съм аз?

Но дълбоко в сърцето си Джордж знаеше, че това ухапване не беше действие на човек, установил контрол върху конфликтната ситуация и довел я до край чрез идеално, макар и скандално насилствено решение. Всъщност майка му беше ухапала госпожица Джоунс поради собствената си своеобразна откъснатост от реалността, своеобразното си паническо отдръпване от нещата в света. Майка му живееше в състояние на непрекъсната силна тревога и то я беше направило крехка като кристална чаша за шампанско — Джордж беше на деветнайсет години, когато за първи път в живота си видя истинска чаша за шампанско — която трябва да бъде увита в нещо меко и прибрана. Ролята на тази мека обвивка беше поета от бащата на Джордж, който се притичваше на помощ при всяка паника, която майка му създаваше, овладяваше всяка възможна криза. Любовта на бащата на Джордж към съпругата му — а Джордж беше твърдо убеден, че баща му обича майка му — беше приела формата на една непрестанна закрила на личността й от околния свят, закрила, която, в крайна сметка, може би й вредеше много повече, отколкото й помагаше.

Джордж беше сигурен, че когато госпожица Джоунс беше размахала пръст под носа й, майка му не се беше почувствала обидена, а нападната, беше усетила как познатият свят се изплъзва изпод краката й и беше ухапала учителката не в знак на триумфално самоутвърждаване, а само за да се задържи за нещо тук и сега. Да се задържи със зъби и нокти. Буквално. Стабилното съществуване се беше разпаднало под заплахата от един-едничък ужасяващ пръст, надвиснал, грамаден като настъпващ апокалипсис, след който вече няма да има нито милост, нито прошка, само вечно отчаяние. Кой не би изпаднал в паника пред такава опасност?