Патрик Нес - Жената жерав

Никой край Джордж не искаше и да допусне, че хората на друго място по света също могат да са сложни личности, никой не искаше и да чуе, че не съществува човек на земята, чийто характер да има само една страна, че няма такова нещо като житейска история с една-единствена интерпретация. На познатите на Джордж беше необяснимо трудно да приемат факта, че той — макар и чист американец — не беше роден нито в дълбокия Юг, нито на източния бряг, а беше отгледан в северозападната част на страната, край Тихия океан, където акцентът на хората беше мек, почти канадски, както и че родителите му, макар че се вписваха в стереотипа с това, че редовно се черкуваха — е, да, наистина е трудно да попадне човек на американски протестанти, които да не ходят на църква — се отнасяха донякъде несериозно към тази практика, приемаха я като неизбежно задължение, подобно на ваксинациите. Баща му например пушеше тайно, макар че църквата, в която семейството членуваше, имаше евангелистки уклон и не гледаше с добро око на пушачите. Джордж също така знаеше, че родителите му от време на време вземат под наем видеокасети с порнофилми от бензиностанцията по-надолу по улицата им — веднъж ги беше видял случайно, но запази това в пълна тайна. „Хората са безброй и различни“, настояваше Джордж, „нищо че на общественото мнение обикновено не му изнася да приеме този факт.“

В този ред на мисли често си спомняше единствената по-различна година, която беше прекарал в училище. Дори тази история не можеше да се нарече простичка, даже и ако допуснем, че изобщо съществува такова нещо като „простичка история“. Беше преминал плавно и безпроблемно през детската градина („Всъщност има ли човек, който да не преминава през детската градина безпроблемно“, мислеше Джордж. „Там успехът се изчерпва с това да идваш всяка сутрин и да не се задавяш с разни неща, нали така?“) и се беше представил над средното ниво за възрастта си в първи и втори клас — вярно, от време на време го пращаха в часовете по четене на четвъртокласниците, за да не се отегчава прекалено с връстниците си. Учителите го обожаваха, обожаваха големите му сини очи, обожаваха отстъпчивостта му, граничеща с робска покорност, обожаваха мургавия му тен, който правеше лицето му още на шестгодишна възраст да изглежда така, сякаш му расте брада.

„Чувствителен“ — така го определяха по родителските срещи. „Отнесен, но в добрия смисъл на думата“. „Винаги пръв вдига ръка“. „Едно специално и нежно малко момче.“

— Изобщо не е специален — каза обаче госпожица Джоунс на първата родителска среща в трети клас само две седмици след първия учебен ден. — Че и все се прави на умник. Никой не обича всезнайковците — нито другите деца, нито пък аз, това е сигурно.

Родителите на Джордж седяха и слушаха с учтиво удивление, майка му стискаше дамската си чанта в скута все едно беше дакел, който се кани да скочи на пода и да се изака на килима. Тя и баща му се спогледаха, а на лицето на майка му постепенно се изписа онова шокирано изражение, което тя неизменно придобиваше, когато неочаквано се сблъскаше очи в очи със самия живот. Общо взето, това й се случваше всеки път, когато прекрачеше прага на дома си.

Джордж знаеше всички тези подробности от случката, защото неговите родители бяха от онези, които присъстваха на всяка родителска среща без изключение (често си беше мислил, че това има нещо общо с положението му на „единствено дете“; двамата не искаха да пропуснат нито миг от живота му, камо ли пък да рискуват непоправимо да прецакат нещо във възпитателния процес) и освен това не бяха успели да намерят детегледачка, с която да го оставят същата вечер, въпреки че чрез църквата обикновено цял ескадрон от тийнейджърки предлагаха услугите си за това, така че на въпросната родителска среща Джордж си рисуваше тихичко с цветните моливи на допълнителното бюро, докато майка му и баща му седяха, свили се в комично приклекнали пози на пластмасовите детски чинчета пред бюрото на госпожица Джоунс.

Госпожица Джоунс обаче тепърва загряваше.

— Просто не мога да ви опиша колко изтощена съм — продължи тя и вдигна очи към небесата, сякаш молейки провидението да й прати облекчение — от това всеки един родител, който влезе тук, да ми обяснява как малкият им Тими или Стефани, или Федерико — последното име учителката изплю с такова презрение, че дори Джордж се досети, че става дума за Фреди Гомес, единственото друго момче, което ходеше с него на занятията по четене в горните класове и от което винаги се носеше толкова силна миризма на сапун, че очите засмъдяваха — е специален и талантлив, и че е истински божи дар за третите класове.