Патрик Нес - Жената жерав

Дали подобни принципни разлики изобщо имаха някакво значение? Джордж смяташе, че имаха, но не в смисъла на търсене на истината или на установяване какво именно се е случило в определен момент. Съществуваха толкова истини — застъпващи се, неотделимо смесени — колкото разказвачи разказваха дадена история. По-важен от истината беше самият живот на историята. Веднъж забравена, историята умира. А запомнената история не само живее, но и расте.

Всеки път, когато привършеше да разказва своята версия на събитията — версията, при която един захапан пръст някак си водеше до една катастрофа, версията, обясняваща изненадалия всички американски произход на разказвача, версията, нахвърляща общи портрети на родителите му — и разговорът полека поемеше по ново русло, при което някой друг от гостите започваше да разказва пък своята история, Джордж обикновено се облягаше назад на стола си, спираше да слуша и временно се оттегляше в спомените си.

Представяше си себе си десетилетия по-рано, там, отвъд един океан, на един друг континент, под едно прекрасно синьо небе, потънал в невъзможната тишина на момент, в който, паднал по гръб, една кола го влачи по платното под втренчените ужасени очи на десетки съразказвачи, и както сам той можеше да си представи това, така и всички те също можеха да си го представят, всеки в своята си версия, и това беше начинът, по който, в общата прегръдка на преплетените животи на всички свидетели, онзи момент продължаваше да съществува. И щеше да съществува завинаги.

И в този вечно повтарящ се миг болката още не беше дошла, страхът беше още далеч и всичко беше само удивление и чудо.

Този път нещата тръгнаха на зле за Аманда в момента, в който тя, Рейчъл и Мей избраха от всички възможни маршрути онзи, който минаваше край паметника на животните, взели участие във войните.

— Това си е един шибан позор, мамка му — обади се Аманда, настанена сама на задната седалка, въпреки че беше поне с петнайсет сантиметра по-висока от Мей и по тази причина беше по-логично да заема мястото до шофьора. Разпределението на местата неизбежно й напомняше за пътуванията до Корнуол в детските й години, когато от нея се очакваше да спи по целия път, легнала отзад, докато баща й караше по своя блажено разсеян маниер, а майка й се опитваше да навакса с работата си и прелистваше разни документи. Споменът развали настроението на Аманда за днешния пикник, но, очевидно, промяна в местата беше немислима. Мей винаги сядаше отпред, а пък Рейчъл винаги караше, въпреки че и Мей, и Аманда имаха коли.

Такива бяха правилата, при това далеч не единствените. Аманда се опитваше да ги следва, но се проваляше непрестанно и неспасяемо.

— Кое, това? — попита Рейчъл и без да вдига от волана ръката си със съвършен маникюр, посочи към грамадната дъговидно извита мраморна стена, цопната насред един изключително скъп парцел в Мейфеър. Към стената някак свенливо пристъпваха статуите на кон, куче й вероятно на пощенски гълъб, макар че Аманда никога не се беше приближавала достатъчно, за да се увери какво точно беше третото изобразено животно. За какво би и притрябвало да се приближава до подобно чудо? На кого изобщо би му притрябвало?

— Това , да — отговори Аманда, въпреки че част от мозъка й вече надаваше предупредителен вой. — Те нямаха избор — прочете тя надписа на паметника с тон, който й се стори добра имитация на водещите на новините по Би Би Си. — Естествено, че не са имали избор! Става дума за животни! За истинските мъже и жени, за истинските бащи и синове, и майки, и дъщери, загинали във войните, е обидно да ги сравняват с някакъв шибан лабрадор!

Настъпи мълчание, отпред Рейчъл и Мей се спогледаха, а Аманда разбра, че е загубена, разбра, че това може и да не е последният път, когато я канеха да се натъпче в колата на Рейчъл, за да се присъедини към поредния хайде-да-carpe-този-неочаквано-слънчев-diem-и-да-си-направим-импровизиран-пикник/ състезание-по-търпение в парка, но на броя на бъдещите покани определено им се вижда краят.

Даже това да каже „шибан“ (два пъти) си беше рисковано, но Аманда винаги се беше възприемала като онази приятелка от триото, която псува, която, ако се наложи, знае как да свие джойнт (все още не се беше налагало!), приятелката, която размишлява на глас за брака си с такава пълна липса на благоприличие, каквато вероятно имат само хиените. Рейчъл и Мей също бяха разведени, макар разводът и при двете да не се беше случил толкова рано, нито пък с такава ярост, както беше станало с Аманда. Те двете бяха поставили Аманда в ролята на гореописаната приятелка и тя правеше всичко възможно да оправдае очакванията им.