Патрик Нес - Жената жерав

Това също не беше вярно. Да, Ханк наистина беше американец, но беше едър, мускулест и чернокож. Дори Джордж да беше жена, двамата пак не биха се различавали толкова драстично, колкото се различаваха в момента.

— Майка ми е англичанка, но баща ми определено е американец.

Рейчъл само повдигна вежди и продължи да зяпа господин Три часа.

— Попитай новото му гадже, ако не ми вярваш — рече Аманда, само че много тихо, защото вече се беше предала.

— Ново гадже? — обади се Рейчъл изненадващо остро.

— Той излиза по срещи? — попита Мей, зинала от смайване. — На неговата възраст?

— Той е на четирийсет и осем години — отвърна Аманда. — В интерес на истината, на възраст е подходящ и за двете ви.

— Пфу? — проточи Рейчъл. — Не ставай противна — и бодна още една маслина от спагетите си. — Е, каква е тя? Новата ти бъдеща мащеха?

Аманда си задаваше същия въпрос. Тази седмица Джордж беше по-разсеян от обикновено. Първо й се беше обадил да й разкаже несвързана история за някаква птица, дето кацнала в задния му двор, после пък отлетяла, история, която Аманда не доразбра, но успя да увери баща си, че е била сън, а тази сутрин пък беше обявил, че се среща с някаква непозната жена, влязла неочаквано в студиото му за предпечат. Беше й се сторил толкова открит и уязвим, че пред перспективата на онова, което предстоеше да се случи — това беше Джордж, в края на краищата — Аманда усещаше, че й призлява.

— Едва ли чак мащеха — рече тя. — Излизали са само два-три пъти, аз още не съм я виждала. Знам само, че се казва Кумико и…

— Кумико? — прекъсна я Рейчъл. — Това пък що за име е?

— Японско — отговори Мей с поглед, пронизващ като лазерен лъч. — Много често срещано име.

— Дали е японско, не знам, но по думите на баща ми жената ми се струва наистина мила.

— Ако се примирява с твоя, както твърдиш, американски баща, значи наистина трябва да е мила? — изкоментира Рейчъл и пресуши последната глътка вино от чашата си.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Аманда, но успя да стигне само до „Това пък какво…“, когато една футболна топка я удари толкова силно по тила, че тя буквално падна с главата напред в кошницата за пикник.

— Прощавайте — обади се господин Три часа и енергично се наведе да си прибере топката.

— Какви ги вършиш, мамка му? — отвърна Аманда, притиснала с ръка удареното, но в следващия миг млъкна, защото видя как Рейчъл се засмя с най-привлекателния си смях, изпъчила предизвикателно цици.

— Не я мислете? — рече тя. — Заслужава си го, задето ни говори глупости?

Господин Три часа също се засмя и отметна къдрица от очите си.

— Само за дами ли е пикникът или и някой нехранимайко също може да се присъедини?

— Нехранимайкото определено ще подобри атмосферата? — отвърна Рейчъл. — Да ви предложа малко калмари? От „Маркс & Спенсър“ са?

— Няма да откажа — отвърна мъжът и седна непохватно до Рейчъл, като събори кока-колата й в тревата и я разля. Не се извини. Рейчъл вече му приготвяше порция калмари върху една салфетка.

Аманда все още притискаше тила си с длан.

— Зехтин? — предложи тя с равен глас.

— С удоволствие — отвърна мъжът, без дори да я погледне.

Аманда внимателно извади шишенцето със зехтина от кошницата и му го подаде с най-невинен вид.

— Не забравяйте да го разклатите хубавичко.

Мъжът я послуша.

— Не е за вярване — рече Мей.

Разрязването на страниците на книга с макетния нож винаги изпълваше Джордж с толкова силно усещане за нарушаване на табу, за престъпление срещу собствената му ценностна система, че всеки път, когато го правеше, той едва ли не очакваше да види как от разрязаната хартия бликва кръв.

Джордж обожаваше хартиените книги със същата ненаситност, с която други хора обичат коне, вино или прогресив рок. Така и никога не успя да приеме електронните книги, защото смяташе, че при тях самата книга е сведена до компютърен файл, а компютърните файлове бяха заменяеми, някак еднократни, неща, които човек никога не може да притежава истински. Той например не пазеше нито един имейл отпреди десет години, но в библиотеката му все така стояха всички книги, които беше купувал тогава. Освен това, нима съществуваше на света по-съвършена вещ от книгата? Различните типове хартия, гладка или груба под дланите. Ръбчето на страницата, притиснато във възглавничката на пръста при прелистването на нова глава. Начинът, по който марката, избрана от самия теб за отбелязване на страницата, до която си стигнал — артистична, скромна, просто откъснато листче или обвивка от бонбон — се придвижва напред по обема на книгата, отбелязвайки напредъка ти: винаги мъничко по-нататък всеки път, когато затвориш томчето.