Фани Флаг - Пържени зелени домати

Пеги дойде от кухнята и седна.

— Чуканче, не им разказвай тези неща.

Той се засмя.

— Да не е лъжа?! Леля Иджи все правеше разни номера на отеца. Но, както вече казах, просто й харесваше да я мислят за злобна… всъщност беше мека като захарен памук. Както онзи път, когато арестуваха Боби Лий, сина на свещеника… той се обади на нея да отиде и да го измъкне.

— Боби Лий отишъл в Бирмингам с още две-три момчета, наквасил се здраво, тичал по коридорите по гащи и хвърлял балони с вода от прозореца на седмия етаж. Само дето бил напълнил балоните с мастило и уцелил жената на някакъв градски съветник, която влизала в хотела със съпруга си за някаква забава. — Засмя се пак. — Леля Иджи плати двеста долара да го изкара от ареста и още двеста, за да не направят досие на Боби и баща му да не разбере… Аз отидох с нея да го вземем и на връщане тя му каза, че ако каже на някого какво е направила, ще му откъсне оная работа. Не искаше никой да знае, че е извършила добро дело, особено пък че е помогнала на сина на свещеника… Всички от Клуба на киселата краставичка бяха такива. Вършеха много добрини, за които никой не знаеше. Но най-хубавата част от тази история е, че Боби Лий стана прочут адвокат и по-късно главен прокурор при губернатор Фолсъм.

Дъщеря му Норма влезе, за да събере останалите съдове.

— Татко, разкажи му за Бил Железничаря.

Линда изгледа майка си вбесено.

— За Бил Железничаря ли? Боже, не искате пак да разказвам за Бил Железничаря, нали?

Приятелят, който искаше единствено да изведе Линда и да спрат с колата на някое закътано място, отвърна:

— С удоволствие ще чуя историята.

Маки се усмихна на жена си. Двамата бяха слушали тази история стотици пъти и знаеха колко обича да я разказва Чуканчето.

— По време на Голямата депресия имаше един човек, Бил Железничаря, който се мяташе на вагони с държавни товари и хвърляше хранителни продукти на чернокожите. После скачаше от влака, преди да успеят да го хванат. Това продължи години и скоро чернокожите започнаха да разказват за него всевъзможни истории. Твърдяха, че някой го бил видял да се превръща в лисица и да тича в продължение на трийсет километра по ограда от бодлива тел. Онези, които го били виждали, разправяха, че бил черен като въглен и с черна плетена шапка на главата. Дори съчиниха песен за него… Сипси казваше, че всяка неделя в църквата се молели за Бил Железничаря.

Железниците обявиха голяма награда за залавянето му, но в Уисъл Стоп никой не би го предал, дори да знаеше кой е. Всички изказваха предположения и догадки.

Аз си бях наумил, че Бил Железничаря е Артис Пийви, синът на готвачката ни. Той беше с подходящия ръст и бе бърз като светкавица. Следях го ден и нощ, но така и не успях да го хвана. По онова време бях десетинагодишен и си умирах да го видя в действие, за да се уверя, че е той.

И тогава, една сутрин призори, станах да отида до тоалетната. Бях полузаспал и когато влязох, заварих вътре мама и леля Иджи, надвесени над мивката, в която течеше вода.

Мама ме погледна изненадано, каза: „Изчакай малко, скъпи“ и затвори вратата. Аз извиках: „Мамо, побързайте, не мога да стискам повече!“ Знаеш какви са децата. Чух ги, че говорят, и след малко излязоха, а леля Иджи си бършеше лицето и ръцете. Когато влязох, видях, че мивката е пълна със сажди. А на пода зад вратата имаше черна плетена шапка.

Изведнъж осъзнах защо тя и железопътният полицай Грейди Килгор все си шушукат нещо. Той й бе казвал какви са разписанията на влаковете… а леля Иджи бе онази, която ги обираше.

— Дядо, сигурен ли си, че наистина е било така? — попита Линда.

— Разбира се. Леля ти Иджи вършеше всякакви щуротии. — Чуканчето се обърна към Маки. — Разказвал ли съм ти какво направи, когато Уилбър и Дот Уиймс се ожениха и отидоха да изкарат медения си месец в един голям хотел в Бирмингам?

— Май не си.

— Чуканче, да не си посмял да разкажеш тази история пред децата — предупреди го Пеги.

— Какво толкова, стига си се тревожила. Както и да е, старият Уилбър беше член на Клуба на киселата краставичка и веднага след сватбата леля Иджи и останалите от клуба се натоварили в колата, подкарали бързо към Бирмингам и подкупили служителя на рецепцията да ги пусне в младоженския апартамент, след което пръснали по леглото всевъзможни неща… Бог знае какво…

Пеги го предупреди:

— Чуканче…

Той се засмя.

— По дяволите, не знам какво точно са сложили. Както и да е, качили се в колата, прибрали се у дома и когато Уилбър и Дот се върнали, попитали Уилбър харесал ли му е младоженският апартамент в „Редмонт“, само за да установят, че са отишли в друг хотел и някоя бедничка двойка младоженци е получила шок за цял живот.