Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четирилогия

През един юлски ден от 1185 година два конника бавно изкачваха стръмната пътека, която водеше към кулата на търновските боляри. И двамата бяха русокоси, със светли зеници.

Единият имаше тъмнозлатни къдри с бакърен оттенък, очите му излъчваха студен блясък, в крепко стиснатите му челюсти се таеше мощна сила на хищник. Беше княз Белота, най-богатият владетел в Мизия.

Другият бе по-дребен и по-строен, със замислени очи — спокойни и ведри като безоблачно небе, голобрадото му лице бе нежно като на девица. Там, в кулите си край Камчия, боляринът Сеслав предпочиташе кротките радости на старите ръкописи, магията на багрите, които оживяваха в чудна пъстра игра по иконите на светии и чудотворци, и тихата песен на лютнята пред изкуствата на меча и лъка.

Сякаш огромна сребролюспеста змия, Етър обвиваше в гъвкава прегръдка болярската кула, която, стъпила крепко върху развалините на древна римска крепост, се отсичаше тъмна и строга върху бледата синева на небето.

Далече се тъмнееха вековните дъбове на Орловец, един дълъг златен облак притискаше синия гръб на Хемуса, сред огромната тишина на летния ден горещият въздух пърлеше като огън.

Когато наближиха желязната порта на голямото дебелостенно здание с малки прозорчета на втория кат, боляринът Сеслав спря за миг коня си и погледна надолу. Съвсем близо до реката се издигаше една малка неизмазана сграда. Княз Белота проследи погледа на другаря си.

— Защо външната мазилка още не е довършена?

Сеслав сви рамене.

— Нали знаеш. Парите никога не стигат.

Князът помисли малко и рече:

— Докато Белота има две аспри в джоба си, те ще бъдат за черквата. Но кажи ми поне завършиха ли майсторите зографисването?

Сеслав кимна с глава и двамата влязоха под тежкия свод на портата. Стражи се притекоха да поемат конете им. Докато изкачваха тясната каменна стълба, която отвеждаше в болярското жилище, князът рече замислен:

— Ако и Солун падне след Драч, трябва веднага да дигнем бунта.

— Аз мисля, че ще бъде по-добре да се почака. Защото, ако Солун падне в ръцете на норманите, също така лесно може да падне в ръцете на ромеите. Нека бъдем предпазливи.

— Не вярвам, че Андроник ще може да се бори. Много е стар вече.

— Андроник — може би. Но той има един мъж, от когото се боя много. Чувал ли си за храбростта на Алексей Врана? Той е от Самуиловото коляно, от рода Дука, през Владиславовите синове. Ами забрави ли ония трима братя? Сега те ще използуват непременно уплахата в Царевград. Помни ми думата. Нали бяха предрекли на Андроник да се пази от човек, името, на когото започва с буквата „И“? Е добре, по-големият от двамата братя, които останаха живи, онзи, който беше избягал в България, се казва Исак.

Княз Белота се усмихна:

— Не вярвам на такива глупости.

Голямата ниска стая беше пълна с мъже, които оживено разговаряха с буйни ръкомахания. По-младият от търновските боляри — Асен, наречен още Белгун — се отправи с пъргави стъпки към новодошлите. Стисна крепко ръцете им.

— Тук са всички — каза той. — Коча, Татимир, Хръс, Иванко, Саца… — След това прибави по-тихо, извърнат към Белота: — Братовчеде, днес Ицо не е ли идвал у вас?

Белота поклати глава.

— Това момче се е изгубило от снощи. Мама плака цял ден. Аз все се надявах, че е у вас.

— Не ставай дете. Ицо е отишъл на лов и е останал да спи в манастира. Конят му тук ли е?

— Не.

— Виждаш ли? А нещо друго? Пратеникът върна ли се?

Сивите очи на Белгуна потъмняха. Между веждите му се отсече дълбока отвесна бръчка.

— Още не.

По-големият брат Тодор разговаряше в един ъгъл с някакъв възрастен духовник.

— За втори път ми се яви насън добропобедникът Димитър… — каза тихо йерей Василий — яви ми се и каза: „Бог ме поела да помогна на българското царство да се възобнови. Наближава великият час…“

Изведнъж върху плочите на двора звънна конски тропот. Някой изтича бързо по стълбите, вратата се блъсна широко и едно съвсем младо момче — задъхано, с блестящи очи — застана на прага и извика:

— Солун паднал!

Мъжете наскачаха, развикаха се, двама старци се прегърнаха просълзени, всички заобиколиха момчето, отрупаха го с въпроси. То мълчеше съвсем бледо и се усмихваше, гърдите му се вдигаха бурно в тежка умора. Съвсем бавно по бузите му полази гъста алена багра.