Франк Хърбърт: Фани Мае

Казваше се Фурунео. Аличино Фурунео. Припомни си това, докато влизаше в града за да осъществи трансгалактическия разговор. Винаги бе разумно да стегнеш собственото си Аз преди такъв един разговор. Той бе шейсет и седем годишен и помнеше доста случаи, когато хора бяха изгубвали самоличността си в налудничавия транс на междузвездните свръзки. Не толкова скъпата цена и отвратителното усещане, че в мозъкът ти са плъзнали червеи, колкото именно този фактор на несигурност имаше главната заслуга за ограниченият брой на желаещите да си имат работа с Таприсиот трансмитера. Но Фурунео знаеше, че не може да се довери на никого за този разговор с Извънреден Саботьор Йори Х. Маккай.

Беше 8:08 сутринта, местно време на планетата Кордиалити от системата Сфич.

— Май ще е доста трудно — промърмори Фурунео, без да се обръща конкретно към двамата щурмоваци, които бе взел със себе си, за да го охраняват.

Те дори не кимнаха. Знаеха, че той не очаква да му отговорят.

Бе все още хладно от нощния вятър, който духаше от към заснежените хребети на Били Маунтинс надолу към брега на морето. Бяха пристигнали в Дивижън Сити от планинската крепост на Фурунео с наземен мобил. Нямаха намерение да прикриват принадлежността си към Бюрото по Саботажа, но и не желаеха да привличат Вниманието върху себе си. Много от разумните имаха причини да не обичат Бюрото.

Фурунео бе наредил да оставят мобила извън градския пешеходен център и те бяха изминали остатъка от пътя пеша, като обикновени граждани.

Преди десет минути бяха влезли в приемната зала на сградата. Това бе център за възпроизводство на Таприсиоти и бе един от само двайсетината такива съществуващи в цялата Вселена — доста голяма чест за такава малка планета като Кордиалити.

Приемната зала бе не повече от петнайсет метра широка и около трийсет и пет метра дълга. Стените бяха златисто кафяви и целите покрити с малки вдлъбнатинки, като че ли някога са били от пластелин и са били замервани с малки топки по нечия странна приумица. От дясната страна срещу мястото където бе застанал Фурунео със своите щурмоваци имаше висока пейка. Тя заемаше три четвърти от дългата стена. Многото въртящи се светлинни глобуси на тавана хвърляха шарени сенки върху пейката и намиращия се върху нея Таприсиот.

Таприсиотите имаха странни форми. Приличаха на обгорени стволове от насечени дървета с прилични на смачкани фасове крайници, които се въртяха на всички възможни посоки, и тънки като игли речеви израстъци, които потрепваха дори когато не говореха. Този например, нервно си тактуваше по пейката със страничния си крак.

За трети път от както бе влязъл Фурунео попита:

— Ти ли си трансмитера?

Никакъв отговор.

Таприсиотите си бяха такива. Нямаше смисъл да се ядосва. Това нямаше да помогне. Фурунео все пак си позволи да се подразни. Проклети Таприсиоти!

Един от щурмоваците зад него прочисти гърлото си.

Какво се тутка, дявол да го вземе! помисли си Фурунео.

Откакто бяха дали заповедта за пълна мобилизация по случая Абнет, цялото Бюро бе изправено на нокти. Разговорът, който сега се готвеше да проведе, можеше да се окаже първият им истински напредък в тая заплетена история. Чувстваше жизненоважната необходимост да се свърже колкото се може по-бързо. Това може би щеше да бъде най-важният разговор, който някога бе провеждал. И при това, лично с Маккай.

Едва подало се над хребета на Били Маунтинс, оранжевото ветрило на слънцето просветваше през остъклените входни врати.

— Май доста ще го чакаме това Тапи — промърмори един от щурмоваците.

Фурунео рязко кимна. За шейсет и седем години той бе овладял до съвършенство изкуството на търпеливото изчакване, особено по време на изкачването си нагоре по стълбата до сегашното си положение на планетарен агент към Бюрото. В момента можеше да направи само едно нещо — търпеливо да изчака. Таприсиотите винаги се мотаеха и само те си знаеха защо. Нямаше обаче друго място, където би могъл да получи услугите, от които се нуждаеше в момента. Без трансмитер Таприсиот не можеше да се осъществи реално-времева връзка през междузвездното пространство.