Хърбърт Уелс - Храната на боговете

В средата на деветнадесети век в нашия странен свят се появи една особена прослойка от хора в напреднала възраст, които въпреки техните възражения бяха наричани, при това съвсем точно — „учени“. Те дотолкова ненавиждаха тази дума, че тя не можеше да бъде срещната на страниците на списание „Nature“, което още от самото начало се оформи като тяхно специализирано издание, сякаш омразният термин лежеше в основата на всички ругатни в тази злощастна страна. Въпреки това широката общественост и печатът знаеха нещата по-добре и така прослойката си остана наименована по този начин. Във всички публикации тези хора бяха наричани най-малкото „нашите видни учени“, „най-изтъкнатите ни учени“ или пък „учени със световна известност“.

Без съмнение и господин Бесингтън, и професор Редууд бяха напълно заслужили всяко едно от тези определения дълго преди да бяха направили откритието, за което ще стане дума в нашия разказ. Господин Бесингтън беше член на Кралското дружество и бивш председател на Дружеството на химиците, а професор Редууд беше професор по физиология в колежа Бонд стрийт на Лондонския университет и от време на време бе злостно очернян от противниците на вивисекцията. И двамата още от младини водеха затворения живот на академични учени.

На външен вид и двамата, разбира се, бяха съвсем обикновени, каквито са всъщност всички истински учени. Дори у най-скромния актьор можеше да се забележи повече превзетост, отколкото у всички членове на Кралското дружество, взети заедно. Господин Бесингтън бе нисък и съвсем, ама съвсем плешив. Освен това той леко заекваше, носеше очила с позлатени рамки и високи платнени обувки, осеяни с безброй прорези, които облекчаваха неговите страдания, предизвиквани от мазолите на краката му. Външността на Редууд беше още по-непретенциозна. До възникването на идеята за Храната на боговете (както настоявам да бъде наричано това вещество) те водеха толкова затворен и отдаден на науката живот, че в него надали може да бъде открито нещо, което би заинтересувало читателя.

Господин Бесингтън си създаде име (доколкото този израз може да се употреби по отношение на един джентълмен, носещ на краката си парцали вместо обувки) със своите възхитителни изследвания в областта на токсичните алкалоиди, а професор Редууд се прослави… вече не си спомням точно с какво. Просто си спомням, че беше много прочут, и толкова. Все пак си мисля, че ставаше въпрос за някакъв доста обемист негов труд върху рефлексите на човека с многобройни диаграми, сеизмографични чертежи и възхитителна нова терминология.

Широката общественост знаеше малко, или по-точно не знаеше нищо за тези двама джентълмени. Понякога в Кралския институт или в Обществото на изкуствата можеше да бъде забелязан Бесингтън или поне лъскавата му плешива глава и част от якичката и сакото му. Там човек можеше да чуе и откъс от някакво четиво, или статия от вестник, прочетени на глас (според мнението на Бесингтън — високо и отчетливо) от самия него. Спомням си, че веднъж по време на заседание на Британската асоциация в Дувър посетих секция C или D, или нещо такова, настанена в една обществена сграда. И след като от чисто любопитство последвах две дами с много сериозен външен вид през вратите с надписи „Билярдна“ и „Залагания“, попаднах в някакво сумрачно помещение, осветявано единствено от светлинния сноп на един магически фенер, илюстриращ с графики изказването на Редууд.

Гледах как диапозитивите се сменят един след друг и чувах някакъв глас (забравил съм вече за какво говореше), който се надявах да е на професор Редууд. Освен съскането на газта на магическия фенер долавях и друг, особен шум — именно той разпалваше любопитството ми и ме задържаше в това помещение, докато осветлението най-неочаквано бе запалено. Тогава разбрах, че този шум е породен от дъвченето на кифлички, сандвичи и други вкусни неща, които членовете на Британската академия поглъщаха лакомо под прикритието на полумрака.

Спомням си, че Редууд продължи да говори дори след като осветлението беше запалено и усърдно сочеше към екрана, където би трябвало да се виждат графиките му. Осветлението бе загасено едва след известно време. Спомням си, че тогава Редууд — наглед съвсем обикновен, леко нервен мургав мъж — имаше вид на човек, който извършва всичко това единствено от чувство за дълг.