Хърбърт Уелс - Кратка история на света

Годините и събитията в тази „кратка история на света“ са представени така, както ги е описал световноизвестният писател фантаст Хърбърт Уелс.

В края на втория том е приложена хронологична таблица, в която историческите дати са актуализирани според последните научни изследвания.

Б. ред.

Раждането на нашия свят все още е забулено с много тайни. До преди двеста години хората познаваха историята само на един период, който обхваща малко повече от последните три хиляди години. Какво е било преди това време, оставаше в сферата на легендите и догадките, по-голямата част от цивилизования свят вярваше и учеше, че светът е създаден внезапно в 4004 година пр.н.е., при което авторитетите спореха само дали това е станало през пролетта или през есента на тази година. Това заблуждение бе основано върху буквалното тълкувание на еврейската Библия и на доста произволните предположения, свързани с нея. Тези идеи отдавна са изоставени от религиозните учители и сега се признава, че Вселената, в която живеем, е съществувала през един огромен период от време, а може би, безкрайно. Разбира се, допустимо е тези възгледи да са измамни, както може да има измама в една стая, която ще изглежда безкрайна, ако се сложат в нея едно срещу друго огледала на двата й края. Но мисълта, че вселената, в която живеем, съществува само от шест или седем хиляди години, може да се смята за напълно опровергана.

Земята, както днес всеки знае представлява една сфера с диаметър близо 13 000 километра, леко сплескана като портокал. Нейната сферична форма е била позната, на ограничен брой интелигентни хора, живели преди 2 500 години, а преди това време се е предполагало, че тя е плоска и за нейните връзки с небето, със звездите и планетите се поддържали различни идеи, които днес изглеждат фантастични. Сега ние знаем, че тя се завърта около оста си, (която е с около 38 км. по-къса от нейния екваториален диаметър) всеки двайсет и четири часа, и че обикаля за една година около Слънцето по един слабо изкривен и бавно променлив път. Разстоянието от нашата планета до Слънцето се колебае между 146 милиона и половина в най-близката точка и 151 милион и половина километра в най-далечната.

На разстояние от 382 000 километра около Земята обикаля една по-малка сфера — Луната. Но Земята и Луната не са единствените тела, които обикалят около Слънцето. Такива са също планетите Меркурий и Венера, на разстояния 57 и 107 милиона километра; а след Земята, като оставим настрана един пояс от многобройни по-малки тела — астероидите, са Марс, Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун, респективно на разстояния средно 225, 773, 1 418, 2 851 и 4 469 милиона километра. Човешкият ум много трудно може да схване тези цифри от милиони километри. За да помогнем на читателя, ние ще сведем Слънцето и планетите до един, по-лесно разбираем, малък мащаб.

Ако си представим нашата Земя като малка топка с диаметър от два сантиметра, Слънцето ще бъде голям глобус с диаметър 3 метра, отдалечен на 320 метра, което представлява около една трета от километъра, т.е. три-четири минути вървеж. Луната ще бъде едно малко бобено зърно, търкулнато на осемдесет сантиметра от Земята. Между Земята и Слънцето ще се намират двете вътрешни планети Меркурий и Венера, на разстояния от Слънцето, съответно от сто двадесет и пет и двеста и петдесет метра. Навсякъде около тези тела ще бъде пусто, чак до Марс — 56 метра оттатък Земята, Юпитер — отдалечен на около километър, Сатурн — на два километра, Уран на шест километра и Нептун — на девет километра. А след това нищо друго, освен дребни частици и плуващи струйки разредени пари, в продължение на хиляди километри. Най-близката звезда до Земята ще бъде отдалечена на 64 000 километра.

Тези цифри ще послужат да се добие известна представа за безграничната празнота на пространството, в което се развива драмата на живота.

В цялата тази огромна пустош ние знаем с положителност за съществуването на живот само върху нашата планета. И този живот прониква навътре под повърхността на Земята едва на четири километра от 6000-те, които ни отделят от центъра на нашия глобус, и не достига повече от 8 километра над неговата повърхност. Изглежда, че извън това, цялата безграничност на пространството е празна и мъртва.

В океана човекът е успял да достигне не по-дълбоко от осем километра. Най-високият отбелязан полет на аероплан е малко повече от шест километра. Хората са стигали и до десет километра с балони, но с цената на големи страдания. Никоя птица не може да лети на височина повече от осем километра. (Данните в този абзац се отнасят за времето до 1924 година, когато Х. Уелс пише книгата. Б.р.).