Франк Хърбърт: Фани Мае

Кой ли има причини да ме мрази? зачуди се той, докато пъхаше личният си ключ в пространствената врата. Отговорът бе, че много хора имат основателни причини да го мразят. Милиони хора.

Пространствената врата започна глухо да боботи с вибрациите на ужасяващата си енергийна мощ. Люкът на вихровият цилиндър на вратата рязко се отвори. Маккай се стегна за да посрещне лепкавото съпротивление и пристъпи в цилиндъра. Усещането бе като да плуващ във въздух, който изведнъж се е превърнал в желе. Съвсем нормално изглеждащ въздух, но все пак, желиран.

Маккай се озова в една доста семпла канцелария: обичайното извиващо се бюро, дежурното осветление от мигащи лампи на тавана и планинска гледка, разкриваща се през прозрачната стена. Покривите на Дивжън Сити се мержелееха в далечината под надвисналите сиви облаци, а отвъд тях проблясваше сребристото море. Имплантираният му мозъчен часовник показваше, че е късен следобед — осемнайстия час от двадесет и шест часовото денонощие. Това беше Кордиалити, един свят отдалечен на двеста хиляди светлинни години от планетарния океан на Тутълси.

Зад него люкът на вихровия цилиндър рязко се плъзна обратно на мястото си с дразнещия звук на късо съединение в електрическа мрежа. Слаб мирис на озон изпълни помещението.

Двете стандартни кучекресла в стаята бяха добре обучени да се грижат за господарите си, забеляза Маккай. Едното от тях започна да го побутва зад коленете, докато той пусна чантата си и се просна удобно в него. Кучекреслото започна да масажира гърба му. Очевидно бе инструктирано да го отпусне и отмори докато чака някой да се появи в стаята.

Маккай започна да се настройва към заобикалящите го звуци от нормалното ежедневие. В някакъв коридор отвън се чуваха стъпки на разумен. На Рийв, ако се съдеше по звука — характерното за тях влачене на едната пета по пода. Отнякъде се дочуваше приглушен разговор. Маккай долови няколко думи на Лингва-галакс, но разговора приличаше по-скоро на мултилингвистичен.

Размърда се на място, което накара кучекреслото да се загърчи в конвулсивни вълнисти движения, за да го успокои. Тази пресилена натрапена загриженост го раздразни. Къде беше Фурунео? Маккай се укори за прибързаното раздразнение. Фурунео вероятно имаше доста задължения тук като планетарен агент на БюСаб. А и нямаше как да знае колко важна и спешна е сегашната им задача. Това май беше една от планетите, където БюСаб нямаше добре изградена мрежа. Само безсмъртните богове знаеха колко много работа има Бюрото и без това.

Маккай се замисли за собствената си роля в живота на разумните същества. Някога, преди много векове, група разумни с натрапчивия психологически импулс „да правят добро“ бяха завзели управлението. Без да осъзнават сложните комплекси на вина и самонаказание, скрити в основата на този импулс, те бяха изхвърлили от управлението почти цялата бюрокрация, както и всичко останало, което забавяше развитието на процесите. Огромната машина, управляваща света на разумните, бе включена на висока скорост и започна слепешката да се търкаля все по-бързо и по-бързо. Закони бяха създавани и отричани в продължение само на час. Огромни кредити се отпускаха за щяло и нещяло и биваха профуквани за седмица. Пръкнаха се нови комитети и министерства за най-невероятни неща и веднага започнаха да избуяват като бурени.

Правителството се превърна в огромно колело на разрушението, неуправлявано от никой, което се въртеше с такава трескава скорост, че превръщаше в хаос всичко, до което се докоснеше.

В отчаянието си, шепа разумни създадоха Саботажния Корпус, за да се опитат да забавят скоростта на колелото. Наложиха се кръвопролития и други форми на насилие, но колелото бе забавено. След време Корпусът се превърна в Бюро, във видът, в който съществуваше и днес — една затворена в себе си организация, група от разумни, които предпочитаха леките диверсии пред насилието, но… бяха готови да употребят и насилие, ако се наложи.

Една врата се отвори от дясно на Маккай. Кучекреслото му застина. Фурунео влезе, приглаждайки с ръка посивелият кичур над лявото си ухо. Стиснатите му устни издаваха киселото му настроение.

— Подранил си — каза той, побутна другото кучекресло и се настани срещу Маккай.

— Това място сигурно ли е? — попита последният. Погледна към стената, откъдето го бе изхвърлил вихровият цилиндър. Пространствената врата беше изчезнала.

— Препратих вратата обратно долу през собственият й цилиндър — каза Фурунео. — Взел съм всички необходими мерки да обезопася стаята. — Облегна се назад и зачака Маккай да заговори.