Фани Флаг - Пържени зелени домати

Смоуки Самотника, който пиеше кафе в другия край на бара, се обади:

— Дванайсет мъже за едно негърче? Малко като да стреляш муха с топ, а?

— Не се коси де. — Иджи потупа Грейди по гърба. — Сипси каза, че не можете да го хванете, защото може да се превръща в лисица или заек, когато си поиска. Според теб вярно ли е, Грейди?

Уилбър попита с колко са вдигнали наградата за залавянето му.

— Тази сутрин беше двеста и петдесет долара. Сигурно докато го хванем, ще е скочила на петстотин.

Уилбър поклати глава.

— Да му се не види, това са много пари… Някой знае ли как изглежда този разбойник?

— Според нашите хора, които са го виждали, е обикновен негър с плетена шапка.

— Доста умен негър, бих казал — обади се Смоуки.

— Може и така да е. Но едно ще ви кажа. Когато хвана този черен кучи син, лошо му се пише. По дяволите, по цели седмици не се прибирам вечер да спя в собственото си легло.

— Грейди, доколкото съм чувал, това не е нищо ново за теб рече Уилбър.

Всички се разсмяха.

А когато Джак Бътс, също член на Клуба на киселата краставичка, заяви дълбокомислено: „Да, положението е сериозно… Чух, че и Ева Бейтс се оплаквала“ — направо щяха да изпокапят от смях.

— Джак, засрами се — смъмри го Чарли. — Бива ли да обиждаш така горката Ева?

Грейди стана и огледа приятелите си.

— Всички в това кафене сте големи тъпаци. Никакъв такт нямате!

Отиде до закачалката, взе си шапката и се обърна.

— Трябва да кръстите това място Кафенето на тъпаците. Май занапред ще ходя в друго заведение.

Всички, включително и Грейди, се разсмяха, защото наблизо нямаше друго заведение. Той излезе и пое към Бирмингам.

Атланта, Джорджия

27 ноември 1986

Чуканчето Тредгуд, все още хубавец на петдесет и седем години, бе в дома на дъщеря си Норма на вечеря по случай Деня на благодарността. Футболният мач между Алабама и Тенеси по телевизията тъкмо бе приключил и той седеше с Маки, съпруга на Норма, дъщеря им Линда и кльощавия й приятел с очилата, който учеше за мануален терапевт. Пиеха кафе и ядяха пай с орехи.

Чуканчето се обърна към приятеля:

— Единият от чичовците ми, Клио, беше мануален терапевт, тогава им казваха хиропрактори. Естествено, не изкарваше и пени от работата си — лекуваше целия град безплатно. Но това бе по време на Депресията, та и без това никой нямаше пари.

Майка ми и леля Иджи имаха кафене. Малка дървена барака, но едно ще ти кажа: винаги бяхме сити, както и хората, които идваха да търсят храна… и черни, и бели. Никога не видях леля Иджи да отпраща някого, а и даваше по някоя чашка алкохол на нуждаещите се…

Държеше бутилка в джоба на престилката си и мама все й повтаряше: „Иджи, така само насърчаваш лошите навици на хората“. Но леля Иджи, която също обичаше да си пийва, отвръщаше: „Рут, човек не живее само с хляб“.

На ден през кафенето минаваха поне по десетина-петнайсет скитници. И не се свеняха да си заработят храната. Не бяха като днешните бездомници. Чистеха двора, метяха тротоара. Леля Иджи им възлагаше по някоя дребна задача, за да не нарани гордостта им. Понякога ги пускаше да поседнат в задната стая и да ме наглеждат, за да си мислят, че вършат някаква работа. Повечето бяха добри хора, просто мъже без късмет. Най-добрият приятел на леля Иджи беше един стар скитник, Смоуки Самотника. Боже, човек можеше да му довери живота си. Никога не посегна към нещо, което не бе негово.

Някога скитниците имаха кодекс на честта. Смоуки веднъж ми разказа как чул, че когато хванали един, дето бил откраднал сребърни прибори от някаква къща, го убили на място и върнали откраднатото на хората… някога дори не се налагаше да си заключваме вратите. Тези днешните, които скитат по пътищата и пътуват, с каквото е останало от влаковете, са съвсем различна порода-лентяи и наркомани, които ще те оберат до шушка. Но на леля Иджи никога нищо не й откраднаха.

Чуканчето се засмя.

— Разбира се, това може и да е заради пушката, дето държеше до леглото… леля Иджи беше като от желязо, нали, Пеги?

Пеги се обади от кухнята:

— Като стомана направо.

— Макар в повечето случаи да бе само на шега, ако някой не й се нравеше, можеше да превърне живота му в ад. Имаше стара вражда със свещеника от Баптистката църква, където мама преподаваше в неделното училище, и какви номера само му скрояваше! Той беше пълен въздържател и една неделя охулил нея и приятелката й Ева Бейтс така здраво, че Иджи никога не му прости. Всеки път, когато в кафенето дойдеше някой странник и питаше откъде да си купи уиски, тя посочваше дома на свещеника и казваше: „Виждаш ли онази зелена къща? Човекът продава най-добрият алкохол в целия щат“. Посочваше къщата и когато разни мъже търсеха други неща.