Фани Флаг - Пържени зелени домати

Щом чу скръбната вест. Палавото птиче стана от леглото, отиде в банята, изми си лицето, направи си закуска от яйца, шунка, грис, сос, бисквити с масло и захарен сироп и изпи три чаши горещо кафе. Изкъпа се, облече се, приглади косата си с масло „Дикси Пийч“, приведе се към огледалото, сложи си три пласта оранжев руж и червило в същия тон, излезе и замина за Бирмингам.

След седмица се върна с изненадан на вид млад мъж с карирана шапка със зелено перо и кафяв габардинен костюм.

Четвърто Авеню №1049, Бирмингам, Алабама

21 септември 1986

Ивлин бе обещала на госпожа Тредгуд да се посъветва с Бог за нещата, които я мъчеха, и да Го помоли да й помогне в тези тежки за нея времена. За нещастие не знаеше къде да намери Бог. Двамата с Ед не бяха ходили на църква, откакто децата пораснаха, но днес тя отчаяно се нуждаеше от помощ, от нещо, за което да се хване, така че се облече и отиде в презвитерианската църква на Хайланд Авеню, която посещаваха преди.

Когато пристигна пред храма обаче по неизвестна причина обърна колата и неусетно се озова в другия край на града, на паркинга пред баптистката църква „Мартин Лутър Кинг“ — най-голямата в Бирмингам, — и се учуди какво, по дяволите, прави тук. Може би бе дошла подсъзнателно, след като месеци наред бе слушала за Сипси и Онзел.

През целия си живот се бе смятала за либерал. Никога не бе използвала думата „негър“. Но контактът й с чернокожи се свеждаше до общуването, характерно за мнозинството от бялата средна класа — най-вече да се запознае с прислужницата или прислужниците на приятелки.

Като малка понякога ходеше с баща си, когато той кара прислужницата им до дома й в южната част на града. Разстоянието се изминаваше само за десет минути, но на малката Ивлин й се струваше, че отива в друга страна: музиката, дрехите, къщите — всичко беше различно.

На Великден ходеха в южната част на града, за да видят новите великденски дрехи — розови, лилави и жълти, с пъстри шапки в тон.

Разбира се, в домовете работеха само чернокожите жени. Винаги когато някъде наблизо имаше чернокож мъж, майка й изпадаше в истерия и й викаше да си облече халат, защото „в квартала има черен мъж!“. И до ден-днешен Ивлин се притесняваше, когато видеше наблизо чернокожи мъже.

Освен това отношението на родителите й към чернокожи бе като на повечето хора по онова време — смятаха ги за забавни, интересни и инфантилни хора, за които човек трябва да се грижи като за деца. Всички разказваха по някоя история как направила или казала прислужницата или поклащаха развеселено глави колко много деца имат. Повечето им даваха старите си дрехи и остатъците от храна за вкъщи и им помагаха, ако ги сполетеше беда. Но когато поотрасна, Ивлин спря да ходи в южната част на града и не се сещаше често за чернокожите, тъй като бе погълната от собствения си живот.

Затова, когато през 60-те години започнаха размириците, тя заедно с повечето бели в Бирмингам бе шокирана. А и всички бяха на мнение, че „не нашите чернокожи“ предизвикват неприятности, а външни агитатори, изпратени от Севера.

Като цяло всички бяха съгласни, че „нашите чернокожи са доволни от живота си“. Години по-късно Ивлин се зачуди къде й е бил умът и защо не е осъзнала какво точно се случва в другия край на града.

След като Бирмингам бе очернен в пресата и по телевизията, хората бяха объркани и разстроени. Никой не споменаваше за хилядите добрини, които хората от двете раси бяха правили едни за други.

Но сега, двайсет и пет години по-късно, Бирмингам имаше чернокож кмет, а през 1975 година градът, известен някога като Град на омразата и страха, бе обявен за Най-американския Град списание „Лук“. Пишеха, че отношенията до голяма степен били изгладени и чернокожите, заминали преди години в Севера започват постепенно да се прибират. Всички бяха изминали дълъг път.

Ивлин знаеше всичко това, но докато седеше на паркинга пред църквата, се удиви от паркираните наоколо кадилаци и мерцедеси. Бе чувала, че в Бирмингам има богати чернокожи, досега не ги бе виждала.

Докато гледаше как енориашите пристигат за службата, изведнъж някогашният й страх от чернокожи мъже се завърна.

Тя се огледа, за да се увери, че всички врати на колата са заключени, и тъкмо се канеше да си тръгва, когато покрай нея мина баща с две малки деца; това я върна към реалността и я успокои. След няколко минути събра смелост и влезе в църквата.