Фани Флаг - Пържени зелени домати

Чуканчето поклати глава.

— Не. Не е това. Нищо ми няма, правил съм го хиляди пъти.

Иджи се удиви от бройката, но запази спокойствие и каза:

— Е, поне знаем, че си здрав.

— Да, нищо ми няма, просто, ами, не съм го правил с никого… нали се сещаш… само със себе си.

— В това няма нищо лошо, но не мислиш ли, че трябва да опиташ и с някое момиче? Не вярвам да не си имал възможност, такова хубаво момче си.

— Да, имах възможност. Не е това… просто… — Гласът му секна. — Просто…

— Просто какво, синко?

Изведнъж Чуканчето не успя да сдържи сълзите си и те рукнаха от очите му. Той я погледна.

— Просто ме е страх, лельо Иджи. Просто ме е страх.

Единственото, което на Иджи не й бе минавало през ума, бе, че Чуканчето, който бе толкова смел през целия си живот, може в се страхува от нещо.

— От какво те е страх?

— Ами страх ме е, че може да падна върху нея или да загубя равновесие заради ръката и сигурно няма да знам как точно да го направя. Че може да я нараня или нещо такова… не знам отвърна той, без да смее да я погледне в очите.

— Чуканче, погледни ме. От какво се страхуваш наистина?

— Казах ти.

— Страх те е някое момиче да не ти се смее, нали?

Най-накрая, след миг мълчание, той каза:

— Да, май от това ме е страх. — И закри лице от срам, че плаче.

В този миг сърцето на Иджи се изпълни с жал за момчето тя направи нещо, което правеше много рядко: стана, прегърна го и го залюля като бебе.

— О, миличък, не плачи. Всичко ще е наред. Нищо няма ти се случи. Леля Иджи няма да позволи да ти се случи ни лошо. Никога не съм те разочаровала, нали?

— Не, госпожо.

— Нищо лошо няма да ти се случи, момчето ми. Няма да допусна.

През цялото време, докато люлееше Чуканчето в обятия си, се чувстваше безпомощна и се опитваше да се сети дали познава някой, който да му помогне.

Рано сутринта в събота закара Чуканчето до реката, както бе направила преди години, мина през портата с колелата от каруца, спря пред бунгалото с мрежата против комари и му каза да слиза.

Вратата на бунгалото се отвори и току-що изкъпана, напудрена и парфюмирана жена с ръждивокафява коса и очи зелени като ябълка каза:

— Ела, захарче.

И Иджи си тръгна.

30 октомври 1947

Чуканчето Тредгуд стана известен

Чуканчето Тредгуд, син на Иджи Тредгуд и Рут Джеймсън, стана известен, след като му бе посветена дълга статия в „Бирмингамски новини“. Честито. Всички страшно се гордеем с него, но не ходете в кафенето, освен ако не сте готови да слушате един час как Иджи разказва за мача. Не съм виждала по-горд родител. А след мача кафенето почерпи с хамбургери целия отбор, оркестъра и мажоретките.

Половинката ми няма никакво чувство за мода. Онзи ден се прибирам следобед вкъщи, изтупана с новата си мрежичка за коса от салона на Опал, а той ми вика, че приличала на козе виме с мрежа против мухи… След това, на годишнината ни, ме заведе в Бирмингам на пицария, макар да знаеше, че съм на диета… Мъже! Не можем с тях, но не можем и без тях.

Между другото със съжаление научихме за неволите на Артис О. Пийви.

Дот Уиймс

17 октомври 1949

Артис О. Пийви живееше при втората си съпруга, бившата Госпожица Мадлин Пули, която работеше като домашна прислужница при семейство на богаташкото Хайланд Авеню. Двамата живееха в дома й на Тин Топ Али №6 в южната част на града. Тин Топ Али представляваше шест реда дървени къщурки с ламаринени покриви и кални дворове, повечето от които бяха украсени с корита със засадени в тях пъстри цветя, за да освежат малко мрачния сив пейзаж.

Сегашното им жилище бе една идея по-добро от предишното. През една пряка се намираше Магнолия Пойнт, където Артис можеше да дреме пред магазините и да се среща със съпрузите на други домашни прислужници. Рано вечер, след вечеря, обикновено състояща се от остатъците от вечерята на белите, всички излизаха по верандите си и често едно от семействата хващаше песен и всички останали се присъединяваха. Забавления не липсваха, защото стените бяха толкова тънки, че човек спокойно можеше да слуша радиото или грамофона на съседите заедно с тях; когато Беси Смит пееше от нечия къща „Нямам си никого“, цялата улица й съчувстваше.

В района не липсваха и други светски сбирки и Артис получаваше покани за всички тях; той бе най-харесваният човек улицата, както от мъжете, така и от жените. Всяка вечер по на едно-две места се организираха събирания край барбекю, а когато времето беше лошо, просто си седяха под жълтите лампи на верандите и се наслаждаваха на барабанящия по ламаринените покриви дъжд.