Фани Флаг - Пържени зелени домати

Ивлин отвърна, че не знае.

— Знам откъде идва изразът „сладък като буболече“, защото според мен на света няма по-сладко нещо от малка буболечица… не си ли съгласна?

— Моля?

— Че на света няма нищо по-сладко от малка буболечица.

— Не съм се вглеждала много-много в буболечки, така че не знам дали са сладки.

— Аз пък съм видяла много! С Албърт с часове наблюдавахме буболечки. Клио държеше на бюрото си една голяма лупа и с малкия търсехме стоножки, скакалци, бръмбари, мравки… слагахме ги в буркан и ги наблюдавахме. Имат сладки малки личица и правят невероятни муцунки. След като им се наситехме, ги пускахме на двора да си щъкат на свобода.

Веднъж Клио хвана една земна пчела и ни я сложи в буркан. Колко интересно бе да я наблюдаваме. Иджи обичаше пчели, но моята любима буболечка е калинката. Тя носи късмет. Всяка буболечка си има характер. Паяците са малко нервни и сръдливи, а и с тези малки глави… Харесвам и богомолката. Много набожно насекомо.

Как да убия буболечка, след като съм ги виждала толкова отблизо? Вярвам, че и те имат мисли също като нас. Това, естествено, си има и лоши страни. Цветята ми из цялата къща са с наръфани листа, а хортензиите на двора са целите изгризани. Норис искаше да дойде и да ги напръска, но сърце не ми даде да му позволя. Едно ще ти кажа — тук, в „Розовата тераса“, буболечките няма как да виреят. И на микроб ще му е трудно да оцелее тук. Мотото на дома е: „Не е достатъчно да изглежда чисто, трябва наистина да е чисто“. Понякога имам чувството, че живея в целофанено пликче за сандвичи, като онези, които продаваха във влака.

Аз лично искам да се върна у дома при малките гадинки. И мравка ще се зарадвам да видя. Скъпа, да ти кажа, доволна съм, че съм по-близо до изхода, отколкото до входа… „В дома Отца Ми има много жилища“ и аз съм готова да отида там… Единственото, което искам Боже, е да махнеш линолеума от подовете, преди да пристигна.

17 октомври 1940

Когато Веста Адкок беше малка, някой й каза да говори по-високо и тя така и не забрави този съвет. Гласът й се чуваше и през тухлени стени. Боботенето на дребната жена се разнасяше из целия квартал.

Клио Тредгуд веднъж отбеляза, че няма смисъл Ърл Адкок да плаща телефонни сметки, след като Веста може просто да отвори входната врата и да се провикне към дома на онзи, с когото иска да говори.

Като се има предвид това, както и фактът, че Веста се бе назначила за председател на клуба „Аз съм по-добра от всички останали“, не бе изненадващо, че Ърл направи онова, което направи.

Ърл Адкок бе мълчалив порядъчен мъж, който винаги постъпваше правилно — един от невъзпетите герои в живота, който се ожени само защото момичето се бе спряло на него и той не искаше да нарани чувствата му. И така, Ърл си бе мълчал, докато Веста и бъдещата й свекърва организираха всичко — от сватбата до медения месец и къщата, в която щяха да се настанят младоженците.

След като се роди единственото им дете Ърл-младши — меко дундесто бледо момченце с кафяви къдрици, което се разреваше за майка си, щом баща му се приближеше до него, — Ърл осъзна, че е допуснал голяма грешка, но постъпи като джентълмен: остана си женен и отгледа сина, който живееше в дома му; беше кръв от кръвта му, но му бе напълно чужд.

Ърл ръководеше над двеста души в железопътна компания „Ел&Ен“, бе много уважаван и изключително добър в работата си. Бе се сражавал смело в Първата световна война, бе убил двама германци, но у дома положението му се свеждаше до това да е едно от двете деца на Веста, при това не любимото: Ърл-младши винаги стоеше на първо място.

„ИЗБЪРШИ СИ КРАКАТА, ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕШ! НЕ СЯДАЙ НА ТОЗИ СТОЛ!“

„КАК СМЕЕШ ДА ПУШИШ ВЪТРЕ… МАРШ НА ВЕРАНДАТА!“

„НЕ ВНАСЯЙ ТАЗИ ГНУСНА РИБА ВКЪЩИ. ИЗНЕСИ Я НА ДВОРА И Я ИЗЧИСТИ!“

„ИЛИ ЩЕ МАХНЕШ ТЕЗИ КУЧЕТА, ИЛИ ВЗИМАМ БЕБЕТО И СЕ МАХАМ!“

„БОЖЕ, САМО ЗА ТОВА ЛИ МИСЛИШ? ВИЕ МЪЖЕТЕ СТЕ ИСТИНСКИ ЖИВОТНИ!“

Веста му избираше дрехите, избираше приятелите му и му се нахвърли като разярена пуйка няколкото пъти, когато се опита да напляска малкия Ърл; и накрая той се предаде.

И така през годините Ърл носеше посочения му син костюм, режеше месото, ходеше на църква, беше съпруг и баща и никога не каза и дума срещу Веста. Но Ърл-младши вече бе пораснал, а от железопътната компания го пенсионираха с добра пенсия, която той незабавно приписа на Веста, и златен Железничарски часовник „Рокфорд“. И също така тихо, както бе живял, един ден Ърл се измъкна крадешком от града, като остави бележка: