Фани Флаг - Пържени зелени домати

Това бе прякорът на огромния електрически стол в затвора „Фолсъм“, отнел през годините живота на стотици затворници. Но сега бе различно.

Когато Чуканчето стигна пред къщата на Пеги, д-р Хадли седеше на люлката на верандата и му каза, че дъщеря му е вътре и помага на майка си да измие съдовете. Чуканчето отиде в задния двор да я изчака.

Щом Пеги излезе, той й съобщи новината и тя се впечатли подобаващо, както момчето се бе надявало. След това й каза какво ще направят.

— Утре сутринта ще дойда ето до това дърво и ще ти дам сигнал ето така…

И подсвирна три пъти като птица.

— Щом ме чуеш, излез, но да си готова най-късно към пет, защото искам да сме там, в случай че влакът подрани.

На следващата сутрин, когато пристигна при дървото, Пеги вече го чакаше облечена, което го подразни, защото искаше да изпробва сигнала. Идеята му хрумна, докато четеше криминалния роман „Случаят с трите говорещи врабчета“. Освен това бе упражнявал подсвирването цяла нощ, или поне докато Иджи не заяви, че ще го убие, ако не спре.

Това бе първото отклонение от плана. Второто се случи, когато влакът закъсня с един час и двамата трябваше да седят да чакат на гарата цели три часа.

Чуканчето презареди фотоапарата поне сто пъти, за да се увери, че работи като хората.

След още половин час големият черен влак най-накрая пристигна и спря. Грейди и още четирима железничари излязоха от къщичката на стрелочника, отвориха товарния вагон и извадиха големия чамов ковчег, който щатът бе отпуснал за превоза на господин Пинто.

Влакът потегли, а ковчегът остана на товарния перон, докато железничарите отидоха да посрещнат другия влак; а Грейди го пазеше със самодоволен вид в бежовата си униформа и кожения кобур, закачен на кръста.

Видя Чуканчето и Пеги да тичат по перона, поздрави ги ритна ковчега.

— Ето го, точно както обещах на Иджи — господин Сиймон Пинто, прочутият убиец, мъртъв като жертвите си.

Чуканчето попита дали може да го снима.

— Разбира се.

Момчето направи снимки от всички възможни ъгли, докато Грейди си припомняше на глас за времето, когато работил като надзирател в затвора „Кибли“ в Атмор, Алабама.

Пеги, чиято задача бе да държи допълнителните ленти, го попита дали е виждал истински убийци.

— Естествено, много съм виждал. Дори наех двама да работят у дома, докато с Гладис живеехме в Атмор.

— Позволили сте в къщата ви да живеят истински убийци?

Грейди я погледна изненадано.

— Да, защо? Някои от най-добрите хора на света са убийци. — Побутна шапката си назад и каза искрено: — И пукната пара не бих дал за крадец. Убиецът обаче обикновено извършва само едно убийство — най-вече заради някоя жена. Това не е престъпление, което извършват многократно. А крадецът си остава крадец до последния си час.

Чуканчето вече бе минал на втората лента, а Грейди продължаваше да разказва на заинтригуваната Пеги.

— Не, нямам нищо против убийците. Повечето по принцип са доста възпитани, кротки хора.

Чуканчето попита, без да спира да щрака:

— А виждал ли си как някой се пържи на електрическия стол, Грейди?

Грейди се засмя.

— Поне триста пъти… Това обаче е страшна гледка. Преди да седнат на Голямата жълта мама, им обръсват главите до кожа, по телата им не оставят и косъмче — като новородени ги правят. После потапят гъби в студена солена вода и ги слагат под шапката. Водата провежда електричеството по-бързо. Последния път, когато гледах, им трябваха седем опита, докато опържат затворника. Цял Атмор се разгневи, защото им се скапа електричеството и им прекъсна радиопредаването. А лекарят трябваше да забие игла в сърцето на негъра, за да се уверят, че наистина е мъртъв…

Грейди си погледна часовника и възкликна:

— Защо се бавят толкова, по дяволите? Ще ида да видя какво се туткат.

И остави децата сами при ковчега.

Чуканчето хич не си губи времето.

— Помогни ми да вдигна капака. Искам да снимам лицето му.

Пеги отвърна ужасено:

— Не! Мъртвите трябва да се уважават.

— Не е вярно. Той е престъпник, значи не се брои. Щом не искаш да гледаш, се мръдни.

И се зае да отваря капака, а Пеги отиде да се скрие зад един стълб и му каза през рамо:

— Здраво ще загазим.

След като махна капака, момчето се взря в ковчега и каза:

— Ела.

— Не, страх ме е.

— Ела, нищо не се вижда. Покрит е с чаршаф.

Пеги отиде при него и внимателно надзърна в ковчега. Трупът наистина бе покрит.

Чуканчето й рече забързано: