Фани Флаг - Пържени зелени домати

— Помогни ми. Вдигни чаршафа от лицето му, за да го снимам.

— Не, не искам да го виждам.

И Чуканчето не гореше от желание да види лицето на господин Пинто, но бе твърдо решен да го заснеме по един или друг начин. Затова измисли план, който щеше да спести гледката и на двамата.

Подаде фотоапарата на Пеги и каза:

— Насочи го към главата му, а аз ще броя до три. Затвори си очите, а когато кажа „три“, ще дръпна чаршафа и ти ще го снимаш. След това ще го покрия отново и така няма да го видиш. Хайде, моля те! Грейди ще се върне всеки момент.

— Страх ме е.

— Моля те… единствено на теб казах, че ще го докарат тук.

Пеги отвърна неохотно:

— Добре де, но да не си посмял да махнеш чаршафа, преди да съм си затворила очите. Обещаваш ли?

Чуканчето направи знака на скаутите за честна дума.

— Обещавам. Хайде, побързай.

Пеги насочи с треперещи ръце фотоапарата към покритата глава.

— Готова ли си?

— Да.

— Добре. Сега затвори очи и на три снимаш и не поглеждаш, докато не ти кажа.

Пеги затвори очи и след миг Чуканчето направи същото. После вдигна внимателно чаршафа и каза:

— Едно, две, три — снимай!

Пеги веднага направи снимката, както бе по план, но в този миг Грейди изскочи иззад тях и извика:

— Ей, какво правите!

Децата отвориха стреснато очи и погледите им попаднаха право върху лицето на господин Сиймор Пинто, още топъл от електрическия стол.

Пеги изпищя, изпусна фотоапарата в ковчега и хукна да бяга. Чуканчето изписка като момиче и се стрелна в другата посока.

А господин Пинто си лежеше в ковчега, обгорен като въглен, с отворени уста и очи, и ако по главата му бе останал някой косъм, то той щеше да стърчи право нагоре.

По-късно същия ден Пеги лежеше неподвижно под завивките си, а лицето на господин Пинто още бе пред очите й. Чуканчето седеше в дрешника в задната стая на кафенето, надянал светещия в тъмното пръстен на Самотния ездач, и трепереше целият, защото знаеше, че до края на живота си няма да забрави лицето на престъпника.

Грейди влезе в кафенето към шест вечерта. Носеше фотоапарата на Чуканчето. Засмя се и каза:

— Няма да повярвате какво стана днес. — И разказа случката от сутринта. — Успяха обаче да счупят носа на горкия проклетник!

Рут се възмути. Смоуки заби поглед в кафето си, за да не се изкикоти, а Иджи, която пиеше гроздов сок при задната врата с приятелката си Оси Смит, така се разсмя, че се оплю цялата със сок.

30 септември 1924

Докато растеше, Франк Бенет обожаваше майка си до такава степен, че отвращаваше баща си — грубиян, който обичаше да блъска Франк от стола или да го рита надолу по стълбите. Майка му бе единствената, която се отнасяше с него с нежност и доброта, и той я обичаше с цялото си сърце.

Един ден, когато се прибра по-рано от училище, след като се бе направил на болен, завари майка си и чичо си на пода в кухнята и цялата му обич се превърна в омраза в рамките на пет секунди, преди да избяга с писъци навън. Тези пет секунди щяха да го преследват до края на живота му.

Трийсет и четири годишният Франк Бенет беше суетен човек. Черните му обувки винаги бяха лъснати до блясък, косата му винаги бе сресана, дрехите — безупречни и той бе един от малкото мъже, които всяка седмица си правеха маникюр при бръснаря.

Може да се каже, че беше денди. Може да се каже, че беше хубавец с гъстата си черна коса и стоманеносини очи, дължащи се на ирландския му произход; и макар едното да бе стъклено, а другото просто студено и лъскаво, трудно се познаваше кое е изкуственото.

Но Франк най-вече беше човек, който получаваше каквото поиска, а той искаше Рут Джеймсън. Бе изредил почти всички необвързани момичета в околността, включително, и за предпочитане, чернокожите, които обладаваше насила, докато приятелите му ги държаха да не мърдат. Щом ги минеше веднъж, не ги искаше повече. Една руса жена от покрайнините на града имаше дъщеричка, която много приличаше на него, но след като той я насини от бой и заплаши детето, тя престана да твърди, че е негово. Очевидно бе, че Франк не си пада по употребявани жени. Особено ако ги бе употребил самият той.

Но в града го знаеха като работлив и свестен човек и той реши, че трябва да има синове, които да продължат рода Бенет — име, което жителите на Валдоста свързваха предимно с факта, че последният останал от семейството мъж има много земя на юг от града.

Рут беше млада, красива и девствена и се нуждаеше от място, където да живеят с майка й. Какво по-добро от това? Рут остана поласкана — нямаше как иначе. Нима той не бе най-желаният ерген на разположение? Нима не я бе ухажвал като истински джентълмен и не бе очаровал майка й?