Фани Флаг - Пържени зелени домати

Иджи първа започна да му вика Чуканчето, а Рут много се ядоса и заяви, че било ужасно грубо. Но Иджи каза, че така е най-добре, за да не го наричат с подобни прякори зад гърба му.

Според нея момчето трябвало да приеме факта, че няма ръка, и да не става твърде докачливо на тази тема. И се оказа права, защото не съм виждала толкова сръчен еднорък човек… можеше да играе на топчета, да ходи на лов и за риба, правеше каквото му щукне. Беше и най-добрият стрелец в Уисъл Стоп.

Когато беше малък и в кафенето дойдеше непознат, Иджи го викаше и го караше да разказва една измишльотина, че бил ходил да лови риба в река Уориър, и когато клиентът се увлечеше в историята, Иджи питаше малкия: „Колко голяма беше рибата, Чуканче?“ А той протягаше ръка, както правят старите рибари, и отвръщаше: „Ей толкова“. После двамата се превиваха от смях на израженията на хората, които се опитваха да разберат колко точно дълга е била рибата.

Разбира се, избухваше от време на време като всички момчета. Но единственият път, когато го видях разстроен, бе на една Коледа, когато всички седяхме в кафенето, пиехме кафе и ядяхме плодова торта. Изведнъж той се разрева като луд и започна да троши играчките си. Рут и Иджи се спуснаха в задната стая при него и за нула време Иджи му облече палтото и го изведе навън. Рут, разтревожена, изтича след тях и попита къде отиват, по Иджи отвърна, че нямало значение и че просто щели да се поразходят.

И когато след час се върнаха, Чуканчето отново се смееше весело.

Години по-късно, един ден, докато той косеше тревата на двора ми, го извиках на верандата и му дадох чаша студен чай. Попитах го: „Чуканче, помниш ли онази Коледа, когато побесня и стъпка конструктора, който ти подарихме с Клио?“

Той само се засмя и отвърна: „О, лельо Нини — така ме наричаше, — разбира се, че помня“. „Къде те заведе Иджи тогава?“ А той рече: „А, не мога да ти кажа, лельо Нини. Обещах, че няма да казвам на никого“.

Тъй че не знам къде са ходили, но Иджи явно му е казала нещо, защото момчето повече не се притесняваше, че няма ръка. Стана шампион за 1946 година в Стрелбата по диви пуйки — а знаеш ли колко трудно е да простреляш дива пуйка?

Ивлин отвърна, че не знае.

— Ще ти кажа колко, скъпа. Трябва да уцелиш пуйката точно между очите, а главата й е не по-голяма от юмрука ми! На това му викам аз точен изстрел! Дори се занимаваше с най-различни спортове… не се остави ръката да го спре… И колко беше мил. По-сладко момче не съм виждала.

Рут, разбира се, бе добра майка и той я обожаваше, както и всички ние. Но Чуканчето и Иджи имаха специална връзка. Излизаха на лов или за риба сами. Мисля, че просто се радваха на компанията си повече отколкото на компанията на който и да било друг.

Спомням си как веднъж Чуканчето пъхна парче орехов пай в джоба на новите си панталони и ги съсипа. Рут се разфуча, но Иджи се запревива от смях. Тя обаче можеше и да е строга с него. Хвърли го в реката, когато бе петгодишен, и го научи да плува. Но едно ще ти кажа, Чуканчето никога не отговаряше на майка си, както правят някои момчета. Поне когато Иджи беше наблизо. Той уважаваше майка си, за разлика от Артис, сина на Онзел. Виж, това момче бе непоправимо.

— Сигурно — отвърна Ивлин и забеляза, че госпожа Тредгуд е облякла дрехите си наопаки.

Коледа 1937

Всички хлапета в града се бяха снабдили с тапешници за Коледа и повечето се събраха в задния двор на д-р Хадли за масова престрелка. Цялата градина миришеше на сяра от изстрелите, които трещяха в студения въздух цял следобед. Всички вече бяха умрели по над сто пъти. Бум! Бум! Бум! Мъртъв си!

Бум! Бум!

— Ох! Уцели ме!… Аааа!

Осемгодишният Дуейн Килгор се хвана за гърдите, падна на земята и умира цели три минути. След последния гърч най-накрая скочи, разопакова поредната червена лента и презареди трескаво оръжието си.

Тредгуд Чуканчето пристигна последен за престрелката, тъй като тъкмо бе приключил коледния обяд в кафенето със семейството си и Смоуки Самотника. Втурна се в двора тъкмо навреме, защото всички бяха заредили оръжията и се готвеха да започнат нов рунд. Той изтича зад едно дърво и се прицели във Върнън Хадли. Бум! Бум!

Пук! Пук! Пук!… Върнън изскочи иззад храста, където се криеше, и извика:

— Не уцели, загубеняко!

Чуканчето, който бе изстрелял всичките си капси, се опитваше да презареди, когато по-големият с няколко години Боби Лий Скрогинс изтича до него и започна да стреля.