Фани Флаг - Пържени зелени домати

— Да.

Иджи отвори жабката и извади бутилка уиски „Зелената река“.

— Освен това с чичо ти Джулиан другата седмица ще те изведем да стреляме с истинска пушка.

— Наистина ли?

— Наистина. — Тя отвори бутилката и отпи. — Ще те направим най-добрия стрелец в щата и никой няма да смее да вдигне оръжие срещу теб… На, пий.

— Наистина? — Чуканчето се ококори.

— Да. Но не казвай на майка си. Онези момчета ще съжаляват, че изобщо са се родили.

Чуканчето отпи от бутилката, опита се да се престори, че течността няма вкус на запален бензин, след което попита:

— Коя беше онази жена?

— Моя приятелка.

— Идвала си тук и преди, нали?

— Да, няколко пъти. Но не казвай на майка си.

— Добре.

30 декември 1934

Онзел повтаряше на сина си Артис до втръсване, че не му позволява да ходи в Бирмингам, но въпреки това тази вечер той отиде.

Скочи от товарния влак, който пристигна на гарата към осем часа, и когато влезе в чакалнята, зяпна възхитено.

Гарата бе колкото гарите в Уисъл Стоп и Траутвил заедно, с дълги редици махагонови пейки и пъстри плочки по пода и стените.

Ваксаджии… Щанд за сандвичи… Павилион за пури… Фризьорски салон… Списания… Бръснар… Понички и бонбони… Цигари… Бар… Кафене… Книжарница… Гладачница. Сувенири… Безалкохолни напитки… Сладолед…

Гарата бе истински град, гъмжащ от носачи, портиери и пътници, събрани под висок двайсет метра стъклен купол. Всичко това бе смайващо за седемнайсетгодишното момче, което за пръв път излизаше от Уисъл Стоп. На Артис му се стори, че е видял целия свят, събран в тази едничка сграда, и той се затътри замаян към вратата.

И видя най-голямата електрическа светлинна табела на света — висока колкото двайсететажна сграда и с хиляди златни крушки, които сияеха на фона на черното небе: „Добре дошли в Бирмингам… Вълшебният град…“

А градът наистина бе вълшебен; бе провъзгласен за „най-бързо разгащващия се град на Юга“. Дори Питсбърг още го наричаха Бирмингам на Севера… Бирмингам с извисяващите се небостъргачи и стоманолеярни, които осветяваха небето в червено и лилаво, с оживените си улици, гъмжащи от стотици автомобили и трамваи, които пъплеха напред-назад ден и нощ.

Артис вървеше по улицата като в транс. Мина покрай „Сейнт Клеър“ (Най-модерният хотел в Бирмингам), кафене „Ел&Ен“ и хотел „Терминал“. Надзърна през венецианските щори на едно кафене, видя множество бели мъже да се наслаждават на специалитетите за деня и разбра, че мястото му не е тук. Продължи покрай ресторант „Ред Топ“, мина по Надлеза на дъгата, покрай кафене „Мелба“ и сякаш някакъв примитивен инстинкт го отведе до северната част на Четвърто авеню, където пейзажът изведнъж започна да се променя.

Откри каквото търсеше: тук се намираха дванайсетте пресечки, по-известни като Слагтаун, Харлема на Юга, мястото, за което бе мечтал.

По улицата имаше издокарани двойки, които разговаряха и се смееха на път за някъде, и те сякаш го понесоха със себе си като пенлива вълна. От всяка врата и всеки прозорец се лееше музика. Гласът на Беси Смит се чуваше от един от горните етажи над главата му: „О, безгрижна любов… О, безгрижна любов…“

Джаз и блус се сляха в едно, когато мина покрай кинотеатър „Фролик“, гръмко рекламиран като най-добрия салон за чернокожи на Юга, в който се прожектираха само мюзикъли и комедии.

А хората не спираха да се движат… На следващата пресечка Етел Уотърс пееше и задаваше музикалния въпрос: „С какво заслужих да съм толкова черна и тъжна?“, докато от друга сграда Ма Рейнли викаше „Хей, надзирателю, кажи ми какво сторих?“… А в клуб „Сребърна луна, синя нота“ танцуваха вихрено под звуците на „Танц на лютия пипер“ на Арт Тейтъм.

Артис бе тук — в Слагтаун в събота вечер, — а само през един квартал белите в Бирмингам дори не подозираха за съществуването на това екзотично, вълшебно място. Слагтаун, където прислужницата в богаташка къща на Хайланд Авеню можеше да е кралицата на квартала тази вечер, а носачите и ваксаджиите водеха модното ревю след падането на мрака. Всички те бяха тук, с пригладени назад лъскави черни коси и златни зъби, които проблясваха под многоцветните лампи и сияйните табели. Тълпата от черни, мургави, кафяви, мулати, червени и хора със смесена кръв увлече Артис по улицата; всички бяха със зелени и лилави костюми, с двуцветни обувки в жълто и бежово и тънки вратовръзки на червени и бели райета, а дамите сияеха с устни в червено и оранжево, бяха заметнати с рижави лисичи кожи и поклащаха елегантно бедра на обувките си на висок ток…