Ивлин бе на четирийсет, когато майка й почина и започнаха страховете й. Сега, когато четеше сутрешния вестник, отваряше на страницата с некролозите още преди да си прегледа хороскопа. Оставаше доволна, когато починалият бе над седемдесет или осемдесетгодишен, и направо се радваше, ако бе над деветдесет — това я караше да се чувства някак си в безопасност. Но когато прочетеше, че някой е умрял на четирийсет или петдесет, се разстройваше за цял ден, особено ако в края на некролога близките молеха за дарения за фондациите за борба с рака. Най-много се разстройваше обаче, когато причината за смъртта не бе упомената.
Кратко боледуване от какво !
Внезапна смърт от какво ?
Каква злополука?
Искаше всички подробности, записани черно на бяло, а не да я оставят да гадае. И страшно мразеше близките да молят за дарения за милосърдните фондации. Те пък с какво се занимаваха? С лечение на бяс?
Но напоследък в некролозите молеха най-вече за дарения за фондациите за борба с рака. Ивлин се чудеше защо трябва да живее в тяло, което ще остарее и ще се руши сред мъки и болка. Защо не можеше да живее в някое бюро например, масивно бюро? Или печка? Или пералня? Предпочиташе за нея да се грижи обикновен майстор като електротехник или водопроводчик, да речем, вместо лекар. Докато агонизираше от родилните болки, д-р Клайд — акушерът й — я бе излъгал в очите. „Госпожо Кауч, ще забравите болката, щом видите бебето си. Затова напънете още малко. Повярвайте ми, дори няма да помните“.
ЛЪЖА! Помнеше всяка от болка по време на цялото раждане и нямаше да роди второто дете, ако Ед не бе настоял да опитат за момче… Друга лъжа: второто раждане болеше също толкова, колкото и първото, може би дори повече, защото този път знаеше какво я чака. Беше ядосана на Ед през всичките девет месеца и слава богу, че се роди Томи, защото не възнамеряваше да се подлага повече на това мъчение.
През целия си живот се бе страхувала от доктори. Преди само се притесняваше, но сега ги мразеше, ненавиждаше ги и ги презираше. Откакто онзи лекар бе влязъл с наперена походка и картон в ръка в болничната стая на майка й през онзи ден… Като дребен диктатор с костюма си от полиестер и тежките си обувки. Толкова самодоволен и надут със сестрите, които пърхаха около него като гейши. Той дори не бе лекуващият лекар на майка й, а само заместваше за визитациите въпросната сутрин. Ивлин бе в стаята и държеше ръката на майка си. Докторът влезе, без да се представи.
Тя каза:
— Добро утро, докторе. Аз съм дъщеря й, Ивлин Кауч.
Без да вдига очи от картона, лекарят заяви гръмко:
— Майка ви е болна от бързо разпространяващ се рак на белия дроб с метастази в черния дроб, панкреаса, далака и признаци за навлизане в костния мозък.
До този момент майка й дори не знаеше, че е болна от рак. Ивлин не бе позволила да й кажат, защото знаеше колко се страхува. До края на дните си нямаше да забрави ужаса, изписан по лицето на майка й, и онзи доктор, който просто продължи по коридора с антуража си.
След два дни майка й изпадна в кома.
Ивлин никога нямаше да забрави и сивите стерилни стени на чакалнята в интензивното отделение, където бе прекарала всички онези седмици, уплашена и объркана като останалите хора там, които знаеха, че близките им лежат съвсем наблизо в студени стаи, в които не проникват слънчеви лъчи, и чакат да умрат.
Напълно непознати седяха в малката чакалня и споделяха едни от може би най-личните и болезнени моменти в живота си, без да знаят как да се държат и какво да кажат. Нямаше правила или етикет. Никой не ги бе подготвил за това изпитание. Всички бяха просто клети хора, уплашени като нея, които се опитваха да изглеждат смели, разговаряха за всекидневието си в шок и се преструваха, че всичко е наред.
Едно от семействата бе твърде уплашено дори да приеме факта, че жената, която умираше зад стената, е майка им. Винаги я наричаха „нашата“ и питаха Ивлин как е „нейната“: опитваха се да изтикат истината надалеч, за да облекчат болката си.
Всеки ден чакаха заедно, наясно, че ще дойде онзи ужасен момент, в който ще трябва да вземат „решението“ дали да изключат апарата за дишане…
„Така ще е най-добре“.
„Поне ще й олекне“.
„Тя би поискала да го направим“.
„Лекарят каза, че вече си е отишла“.
„Това е само техническа подробност“.
Техническа подробност ли?
Все спокойни разговори между улегнали хора, докато Ивлин искаше само да се разплаче за майка си, за милата си майчица, единствения човек на света, който я обичаше повече от всичко.
Читать дальше