Фани Флаг - Пържени зелени домати

Рут отговори мило: „Как, Сипси? Та това са господин Исус и братята му“. Сипси я изгледа и рече: „А-ха. Аз пък все си мислех, че госпожа Мария е родила само един син“ и продължи да мете. Щяхме да се пръснем от смях. Сипси много добре знаеше кои са хората на картината. Просто обичаше да ни занася.

Джулиан и Клио сковаха четири дървени сепарета и построиха още една стая отзад, за да има къде да живеят Иджи и Рут. Стените на кафенето бяха от груб чам, а подът — обикновено дюшеме.

Рут се опита да поразкраси. Закачи картина на кораб, плаващ на лунна светлина, но Иджи мина след нея и я свали, а на нейно място окачи някаква рисунка, дето бе намерила, с няколко кучета, седнали на маса за покер с пури в уста. Под картината написа: „Клубът на киселите краставички“. Това бе името на шантавия клуб, който бяха основали двамата с приятеля й Грейди Килгор. В крайна сметка, като изключим коледните украшения, които сложиха през първата година и които Иджи така и не свали, и един стар железопътен календар, това бе единствената украса в кафенето.

Вътре имаше четири маси и няколко паянтови стола. — Госпожа Тредгуд се разсмя. — Никога не се знаеше със сигурност дали ще те издържат. И каса си нямаха. Държаха парите в кутии от пури и вадеха рестото от нея. На тезгяха имаше купи с картофен чипс и свински кожички, парченца от восъчни пити, тютюн, стръв за риба и лулички от царевични кочани.

Иджи отваряше кафенето, щом пукнеше зората, и затваряше късно вечер, чак след като и последният клиент „вдигнеше гълъбите“, както се изразяваше тя.

Железопътното депо бе само на две пресечки и всички железничари идваха да ядат в кафенето — и бели, и черни. Иджи даваше храна на чернокожите през задната врата. Естествено, на много хора никак не им се нравеше, че обслужва черни, и Иджи си навлече неприятности заради това, но все повтаряше, че никой няма да й нарежда какво да прави. Клио разправяше, че се опълчила сам-самичка на Ку-Клукс-Клан и не допуснала да я спрат. Колкото и добродушна да беше. Иджи се оказа смела, когато ножът опря до кокала…

Уисъл Стоп, Алабама

22 март 1933

Иджи пиеше кафе и си приказваше с бездомния си приятел Смоуки. В кухнята Сипси и Онзел пържеха зелени домати за хората, които започваха да пристигат към единайсет и половина часа за обяд, и слушаха „Църковни химни“ по радиото. Точно тогава Оси Смит потропа на кухненската врата.

Сипси си поговори с него, влезе в кафенето, обърса ръце в престилката си и каза:

— Госпожо Иджи, едно черно момче ви вика отзад.

Иджи отиде до задната врата и веднага позна Оси Смит, неин приятел от Траутвил, който работеше в депото.

— Здрасти, Оси. Как си?

— Бива, госпожо Иджи.

— Какво има?

— Госпожо Иджи, от два месеца вече с момчетата в депото надушваме мириса на скара и ни текат лигите, та се чудех дали няма да ни продадете малко сандвичи с кюфтета. Имаме пари.

Иджи въздъхна и поклати глава.

— Виж какво ще ти кажа, Оси. Знаеш, че ако зависи от мен, ще ви поканя през главния вход й ще ви настаня на маса, но ти е ясно, че това няма как да стане.

— Да, госпожо.

— В града има една пасмина, която ще ме подпали веднага, а трябва да си изкарвам хляба.

— Знам, госпожо.

— Значи искам да се върнеш в депото и да кажеш на приятелите си, когато им се дояде, да дойдат отзад до кухненската врата.

Оси се ухили.

— Да, госпожо.

— Кажете на Сипси какво искате и тя ще ви го приготви.

— Добре, госпожо. Мерси.

— Сипси, дай му кюфтета и каквото друго иска. Дай му и пай.

— Здраво ще загазите с онез куклуксклановците, че и аз ще изпатя покрай вас — измърмори Сипси. — Ще ме затрият и повеч’ няма да ме видите.

Но направи сандвичите, сложи ги в хартиена торба заедно с гроздов сок и парчета пай, че и салфетка.

След три дни Грейди Килгор, местният шериф и железопътен полицай на половин ден, влезе наперено в кафенето. Беше едър като мечок и някогашен приятел на брат й Бъди.

Остави шапката си на закачалката, както обикновено, и каза на Иджи, че трябва да обсъдят нещо важно. Тя му занесе кафе в сепарето и седна срещу него. Грейди се наведе през масата и се зае с неприятната задача.

— Иджи, не бива да храниш онези чернилки, много добре го знаеш. На някои от момчетата в града това никак не им харесва. Никой не иска да яде в заведение, където се мъкнат негри. Не е редно и трябва да престанеш.

Иджи се замисли за миг, после кимна и каза:

— Прав си, Грейди. Знам, че не е редно и не бива да го правя.