Фани Флаг - Пържени зелени домати

Грейди се облегна доволно назад.

Тя обаче продължи:

— Обаче знаеш ли, Грейди, интересно как хората правят неща, които не бива. Да вземем теб например. Сигурно много хора биха си помислили, че в неделя след църква не бива да ходиш отвъд реката при Ева Бейтс. Гладис сигурно би рекла, че не е редно да го правиш.

Грейди, който по онова време бе дякон в баптистката църква и бе женен за някогашната Гладис Моутс, известна с избухливия си нрав, пламна целият.

— Стига, Иджи, не е смешно.

— Аз пък мисля, че е. И знаеш ли какво друго е смешно — големи мъже да се напиват и да се намятат с чаршафи.

Грейди повика Рут иззад тезгяха.

— Рут, би ли дошла да й налееш малко акъл? Мен не иска да ме слуша. Просто се опитвам да я отърва от неприятности. Няма да казвам имена, но в града има хора, които не искат да обслужвате негри.

Иджи запали цигара и се усмихна.

— Виж сега, Грейди, следващия път, когато въпросните „хора“ като Джак Бътс, Уилбър Уиймс или Пийт Тидуел дойдат тук, ще ги питам защо, след като не искат никой да разбере кой участва в глупавите им паради, нямат достатъчно акъл да си сменят обувките.

— Чакай, чакай малко, Иджи…

— По дяволите, Грейди, никого не залъгвате. Навсякъде бих познала патъците ти четирийсет и шести номер.

Грейди погледна краката си. Губеше битката, при това бързо.

— Стига, Иджи! Рут, моля те, ела да ми помогнеш с това инатливо магаре.

Рут дойде.

— Грейди какво толкова ще стане, ако продава по някой сандвич през задната врата? Все пак не влизат вътре и не сядат на масите.

— Ами… знам ли, Рут? Ще трябва да говоря с момчетата.

— Никому нищо лошо не правят, Грейди.

Той се замисли.

— Всъщност да де, няма проблем… засега. — Размаха пръст пред Иджи. — Но се погрижи да идват само на задната врата, разбра ли?

Стана, сложи си шапката и добави:

— Уговорката за покер в петък още важи, нали?

— Да, в осем часа. И си носи много пари: усещам, че ще извадя късмет.

— Тогава ще кажа на Джак… Чао, Рут.

— Чао, Грейди.

Иджи поклати глава и го проследи с поглед как се отдалечава по улицата.

— Рут, да беше видяла това теле как седеше пияно-заляно долу при реката и три дни рева като бебе, когато Джо, чернокожият старец, който го отгледа, умря. Кълна се, имам чувството, че вместо мозъци имат мухи в главите. Представи си само: тези момчета се страхуват да седят до негър, докато обядват, а не ги е страх да ядат яйцата, излезли от задника на кокошка.

— О, Иджи!

Иджи се разсмя.

— Извинявай, но понякога страшно се ядосвам.

— Знам, скъпа, но не бива да се разстройваш. Хората просто са си такива и няма как да ги промениш. Просто така са нещата.

Иджи й се усмихна и се зачуди какво ли би станало, ако не беше Рут да я успокоява. Рут също й се усмихна.

И двете бяха наясно, че в някакъв момент ще се наложи да вземат решение какво да правят. И го взеха. След онзи ден единственото, което се промени, бе менюто, окачено на задната врата — всички цени бяха с пет-десет цента по-ниски. Двете решиха, че така е справедливо…

6 април 1933

Ново меню в кафенето

Клиентите на кафенето доста се изненадаха, когато миналата седмица видяха, че менюто предлага, освен всичко останало и: филе от опосум, ребърца от пор, кози дроб с лук, пудинг от крастава жаба и пай с пълнеж от пуешко и мишелов със сметана.

Една нищо неподозираща двойка, пристигнала за вечеря в кафенето чак от Гейт Сити, след като прочела менюто, си тръгнала веднага и вече била стигнала чак до средата на улицата, когато Иджи отворила вратата и извикала: „Първоаприлска шега!“

Двамата се върнали, поръчали си обичайното меню и получили безплатно кокосов пай със сладолед.

Между другото половинката ми пусна онзи ден в къщата едно от старите си ловджийски кучета, което довлече кокал, в който се спънах и си счупих пръста на крака. Д-р Хадли ме превърза, но се налага да ходя на работа по пантофи и не мога да обикалям да събирам новини както обикновено. Затова, ако имате някоя новост, просто елате да ми я съобщите в пощата.

Дот Уиймс

Бирмингам, Алабама

19 януари 1986

Отново бе неделя и Ивлин и Ед Кауч се приготвяха да тръгват за старческия дом. Ивлин изключи кафеварката и си помисли как никак не й се ходи, но Ед бе изключително докачлив, щом станеше въпрос за майка му, и тя не смееше да не го придружи и поне да поздрави мрънкащата си капризна свекърва. Посещенията в старческия дом бяха истинско мъчение — тя мразеше мириса на болести, дезинфектанти и смърт. Това й напомняше за майка й, лекари и болници.