Фани Флаг - Пържени зелени домати

Сипси беше дребна и кльощава, и забавна. Вярваше на всякакви старовремски негърски суеверия. Майка й била робиня и тя се плашеше до смърт от магии… Разказа на мама, че съседката й в Траутвил всяка вечер слагала омагьосан прах в обувките на някакъв мъж и той излинял. Но най-много на света се страхуваше от животински глави. Ако й занесяхме пиле или риба или ако Големия Джордж заколеше прасе, тя не пипваше да го готви, преди да е заровила главата в градината. Разправяше, че ако не заровиш главата, духът на животното ще се всели в тялото ти и ще полудееш. Веднъж татко забрави и донесе у дома пача от свинска глава, а Сипси побягна с крясъци и не стъпи вкъщи, докато някаква нейна приятелка не направи пречистваща магия. Заровила е сигурно стотици глави в градината. Но пък заради това при нас растяха най-едрите домати, бамя и тикви в целия град! — Тя се засмя. — Бъди наричаше двора Рибешката градина.

Но въпреки шантавите й суеверия в целия щат Алабама нямаше по-добра готвачка от нея. Разправят, че още единайсетгодишна приготвяла най-вкусните сухари със сос, ябълков сладкиш, пържено пиле, салата от ряпа и бобена яхния. А хлебните й топчета бяха толкова леки и пухкави, че човек трябваше да ги лови из въздуха, за да ги хапне. Рецептите в кафенето до една бяха нейни. Тя научи Иджи и Рут на всичко за готвенето.

Не знам защо Сипси така и не си роди свои деца. Не съм виждала друг толкова да обича децата. Всички чернокожи жени от Траутвил й оставяха бебетата си, когато излизаха вечер, за да се позабавляват. Знаеха, че тя ще се грижи добре за тях. Сипси разправяше, че нищо не я радва така, както да люлее бебенце.

Люлееше ги и им пееше по цяла нощ, понякога гледаше по две наведнъж и копнееше да си има свое.

— И тогава, един следобед през ноември, около Деня на благодарността — мама разказваше, че навън било кучешки студ и листата на всички дървета били опадали — Сипси оправяла леглата на горния етаж, когато нейна приятелка от църквата за чернокожи влетяла в двора. И й казала, че някакво момиче от Бирмингам долу на гарата дава бебето си. И й казала да побърза, защото влакът щял да тръгне всеки момент.

Щом чула, Сипси изтърчала по стълбите само по тънка рокля и готварска престилка. Докато изхвърчала през задната врата, мама Тредгуд й извикала да си облече палто, но Сипси отвърнала: „Нямам време, госпожо Тредгуд. Трябва да взема онуй бебе“, и изчезнала. Мама чакала на задната веранда и след малко видяла как влакът потегля, а Сипси се връща ухилена до уши, с издрани до кръв крака от търчането из трънаците и на ръце с най-дебелото и черно момченце на света, увито в кърпа с надпис „Хотел «Дикси», Мемфис, Тенеси“. Сипси казала, че майка му се прибирала у дома и й казала, че не смее да се появи с бебе на ръце, тъй като съпругът й тъкмо бил излязъл от затвора след три години.

Така и никой не разбра истинското име на бебето. Сипси каза, че тъй като го била взела от гарата, ще го кръсти Джордж Пулман Пийви, на мъжа, измислил спалния вагон. Но който и да е бил баща му, трябва да е бил едър мъж, защото когато Джордж порасна, стана два метра и сто и петнайсет килограма.

Още от малък татко го водеше в магазина и го учеше на месарския занаят. Джордж колеше прасета още десетгодишен и Сипси така се гордееше с него… а бе нямаше да го обича повече дори да беше нейно собствено дете. Прегръщаше го и казваше: „Миличък, туй, че не сме една кръв, не значи, че не си мой“.

А по-късно, докато съдеха Джордж, се обличаше официално и отиваше в съда и в дъжд, и в пек… По онова време трябва да беше към деветдесетгодишна. Разбира се, човек никога не може да е сигурен точно на колко години са чернокожите.

Сипси все пееше негърски християнски песни… „Напред с товарния вагон“ и „Прибирам се със сутрешния влак“… все за влакове пееше. Вечерта, преди да умре, казала на Джордж как сънувала Исус, облечен целия в бяло като кондуктор на призрачен влак, дошъл да я отведе на небето.

Сипси обаче готвеше в кафенето дълго след като прехвърли осемдесетте. Повечето хора идваха именно заради нейните манджи. Със сигурност не беше заради това как изглеждаше заведението. Когато Иджи и Рут го купиха, кафенето си беше просто една стара барака от другата страна на релсите, близо до пощата, където работеше Дот Уиймс.

Помня деня, в който се нанесоха. Всички бяхме там, за да им помогнем, а Сипси метеше пода, когато забеляза Рут да окачва на стената картина на Тайната вечеря. Спря да мете, погледа картината известно време и попита: „Госпожо Рут, кои са тез на масата с господин Исус?“