Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Шийла имаше кошмари. По два, дори по три пъти на вечер настояваше да провери всички врати и прозорци. Искаше да се преместят. Тревожеше се за децата, за майка му, която живее съвсем сама в ужасен квартал. Той се опитваше да защитава улицата, на която беше израснал, макар да знаеше, че съпругата му е права. Преди две години майка му се бе нанесла за кратко при тях, след като получи удар. Шийла трябваше да се грижи за новороденото бебе, но гледаше и нея, опитваше се да я върне към живота, сякаш бе нищо работа; упражняваше я да чете, правеше й физиотерапия, учеше я как да държи четката и да се качва и слиза по стълбите. Миеше я с гъба в леглото, лакираше ноктите на краката й. И не се оплака нито веднъж.

На Джеймс му се искаше да има начин да започне отново. Нападението над съпругата му бе пречупило нещо у него, част, която вече така или иначе не си беше на мястото. Всичко, което подозираше за себе си, се бе оказало истина. Не бе успял да защити собственото си семейство. Вече беше ясно, че не може да направи нищо. Не можеше да си позволи да ги премести на по-безопасно място с голям заден двор и басейн. Беше вързан тук, а те бяха вързани с него.

В гимназията го смятаха за едно от най-красивите момчета в класа, макар да не беше висок като брат си. Шийла все му повтаряше, че е извадила късмет да я избере красавец като него. Той помнеше искрите, които прехвърчаха помежду им, докато танцуваха на училищните тържества. Монахините поставяха линийка между тях и нареждаха да се отдалечат в името на Светия Дух, в противен случай щели да уведомят майките им. Сега Джеймс имаше чувството, че я е подвел. Приятелките й, на които тя навремето гледаше отвисоко, си имаха съпрузи, които не бяха нищо особено на пръв поглед, но бяха станали богати мъже, с власт, водеха ги на Бахамските острови за годишнини, всеки петък вечеряха в различен ресторант. С какво можеше да се похвали Шийла? Някогашният красив младеж не беше показал онова, на което е способен.

Преди няколко месеца отидоха до „Папа Джино“ на пица, един от редките случаи, когато вечеряха навън. Докато момчетата се занимаваха с джубокса, Джеймс забеляза как Шийла подаде купон на момичето на касата — две средни пици на цената на една. Когато момичето се обърна, за да вдигне телефона, Шийла бързо дръпна купона и го пъхна в чантата си. Погледна го и му смигна, сякаш току-що бяха обрали банка. Тя се гордееше със себе си и той се почувства най-големият несретник на света.

Дори слепец щеше да види, че се е провалил напълно, но вместо да замаже положението, като се държи като принц, той понякога й се нахвърляше. Поредната проява на ирландския му темперамент, както казваше майка му. Никога не би наранил Шийла или децата, но обзет от неудовлетворение, му се случваше да чупи неща — пукна една лампа, пръсна чаша на парчета, остави дупка в стената. Веднъж, по време на поредната разправия с Шийла, се удари в лицето и си насини окото. Тя му се подиграва дълго след това. Истината беше, че тя бе всичко за него. Ако я изгубеше, това щеше да е краят.

Щом влезе в къщата, свали каишката на кучето и пусна кафеварката. Пристъпи към шкафа вляво на мивката и извади голяма опаковка ибупрофен. Взе три хапчета и ги преглътна без вода. Когато вдигна глава, забеляза, че боята се е напукала. Преди петното беше колкото палачинка, а сега бе колкото обръч. Извърна очи. Зарече се да не го поглежда, докато не минат коледните празници.

Почувства се смъртно уморен, когато си помисли, че го чака третата му двайсет и четири часова смяна за седмицата. Какво ли не би дал, за да си легне — просто да се отпусне до Шийла, да я гушне и да спи до вечерта. Не се бяха гушкали така от цяла вечност, още отпреди децата да се родят. Шийла работеше в операционната в Бирмингам, три осемнайсетчасови смени всяка седмица, в почивните му дни. Организираха се така заради момчетата, но почти не се виждаха, освен в неделя.

Той не искаше тя да работи, след като се родиха децата. Майка й беше спряла да работи, а сега и сестра й Деби си стоеше вкъщи. Шийла никога не споменаваше този факт, но той усещаше, че й тежи, когато сестра й започваше да я врънка да прекарат вторника в „Уай“ с децата или да й натяква, че трябва да участва по-активно в дейността на родителския комитет.

Деби беше неговото проклятие. Беше омъжена за мазника Дрю, който беше завършил „Амхърст“ и сега си живееше славно в хубава къща в Милтън. През седемдесетте Дрю и Деби бяха диско маниаци. Едно беше жена да се запали по тази простотия, но кой уважаващ себе си мъж би го направил? До ден-днешен Джеймс го наричаше Джон Траволта. Дрю беше от онези адвокати мошеници, които рекламираха по телевизията: „Съпругът ви е починал от отравяне с азбест? Обадете се незабавно!“, „Детето ви е яло оловна боя? Обадете се незабавно!“, „Бик е ухапал баба ви…“