Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Според Шийла децата трябваше да се научат, че могат да минат и без подаръци, но той отказа категорично, защото беше Коледа. Още помнеше времето, когато беше на осем и видя велосипед „Джей Си Хигинс“ в „Сиърс“. Майка му го бе завела, за да купят дрехи за училище. Как само го искаше, мечтаеше за него месеци наред, но той струваше трийсет и девет долара и деветдесет и пет цента, а той знаеше, че майка му няма толкова пари, затова не каза и дума. Сподели желанието си с един Дядо Коледа в центъра на Бостън, просто за всеки случай, макар да знаеше, че на Коледа сутринта няма да получи колелото. Получи тракторче, което светеше, играчка за много по-малко дете. Заради майка си Джеймс се престори, че подаръкът много му харесва. Не спря да му се радва, вечерта дори го взе в леглото. Сега вече разбираше, че му е било мъчно не защото не е получил колелото, а защото не би трябвало дори да мечтае за подобен подарък. А искаше момчетата му да мечтаят. Те не бяха виновни, че не умее да печели пари и сякаш нарочно се старае да е беден.

Купиха къщата във възможно най-неблагоприятния момент, точно след раждането на Паркър. Няколко години преди това щеше да им струва двойно по-малко, но когато събраха парите за начална вноска, инфлацията беше кошмарна, цените на къщите бяха скочили до небето в цялата страна и най-добрата лихва бе четиринайсет процента. През първата година тук, когато нямаха почти никакви пари, ядяха овесени ядки за вечеря и откриха, че мазето е покрито с мухъл. Джеймс изобщо не бе наясно с подобни неща — къщата беше проверена, всичко бе направено както трябва, затова остана шокиран, че е негова отговорност да се справи с проблема.

Това бе мечтата: да имаш собствена къща, да я напълниш с мебели, да боядисаш кепенците на прозорците в цвят, който ти харесва. Само че една хубава къща можеше да крие какви ли не ужасии. Имаше чувството, че са прекарали половината си живот в опити да я кърпят. След като откриха мухъла, на всеки няколко месеца изникваха нови проблеми. Водосточните тръби трябваше да се оправят. Коминът се запуши. Паркър пукна порцелановата мивка в кухнята и се наложи да сменят целия долен ред шкафове. Дърво падна върху покрива на гаража по време на урагана Глория.

Родителите на Шийла им дадоха пари назаем, за да се справят с мухъла. Тя каза, че те не чакат да им ги върнат, но Джеймс не можеше да търпи тъстът му да го хрантути. Спести и върна сумата на Том, като купуваше много от необходимите неща с кредитната си карта — храна и мебели, бензин и дрехи за бебето. След като цял живот бе икономисвал, също като майка си, сега се чувстваше опиянен, че е открил нов подход за разходите. Нещата не бяха напълно излезли от контрол; не заминаха за Флорида с пари от картата „Виза“, не купиха маса за билярд за мазето, както повечето им приятели. Използваха кредитната карта само когато имаха нужда от нея. Това обаче се случваше все по-често.

През осемдесет и четвърта, когато го уволниха от пожарната в Лин и остана без работа цяла година, харчеха както обикновено и купуваха всичко с картата. Рефинансираха къщата. Опита се да спечели нещичко, като заложи малкото пари, с които разполагаше на конните надбягвания и на няколко игри. Дейв го убеди, че това е лесен начин за печелене на пари, и за известно време им потръгна. Накрая обаче Джеймс изгуби всичко. Когато майка му се разболя, спестяванията й се стопиха за шест месеца. Наложи се те да платят част от лечението. И досега й помагаха понякога, въпреки че не можеха да си го позволят. Той знаеше, че вината за натрупаните дългове е изцяло негова. Дължеше се на неправилни решения в съчетание с лош късмет. Отначало го правеха, за да оцелеят, да си помогнат да излязат от калта. Той не разбираше, че се закопава все по-дълбоко. Усети се едва когато стана прекалено късно.

Вечер престанаха да вдигат телефона. Обикновено звъняха кредитори. Бяха в постоянно напрежение, тъй като знаеха колко пари дължат и колко малко вероятно е да платят скоро. На два пъти тази есен им спираха електричеството. Казаха на децата, че ще се престорят, че са в пустошта — сложиха свещи на масата в трапезарията, разказваха им приказки за лека нощ на светлината на фенерче. След това, както можеше да се очаква, Паркър настояваше да живее в мрак всяка вечер.

Когато се караха, обикновено беше за пари. За Шийла проблем нямаше; заради недостига на медицински сестри в Бостън болниците плащаха цяло състояние, вземаха жени чак от Ирландия. Неговата заплата обаче беше смешна. На какво ли не бе готов, за да е обратното, въпреки че накрая пак щяха да разполагат със същите пари.