Майкъл Съливан - Персепликуис

Миранда бе убедена, че краят на света ще настъпи точно така — без предупреждение, но с пламъци. Нощното небе зад тях червенееше, засияло от издигащия се огън. Университетът гореше.

Стиснала ръчичката на Мърси, Миранда се ужасяваше от мисълта да изгуби момичето в мрака. От часове търчаха насляпо през боровата гора, пробивайки си път през невидими клони. Под тях снегът беше дълбок. Миранда нагазваше до колене, проправяйки пъртина за момиченцето и стария професор.

Останал някъде назад, Аркадиус се провикна:

— Върви, върви, не ме чакай.

Прегърбена от тежката торба и влачейки малкото момиче, Миранда се движеше с цялата бързина, на която бе способна. Едва се сдържаше да не извика при всяко привидяло ѝ се движение из сенките. Паниката клокочеше в опасна близост до повърхността, заплашвайки да прелее. Смъртта вървеше по петите им, а краката на Миранда тежаха.

Изпитваше съжаление за Мърси и се притесняваше, че тегленето наранява ръката ѝ. Веднъж Миранда дръпна прекалено силно, завлачила Мърси по снега. Момичето проплака, когато снегът удари лицето ѝ, но хленчовете не траяха дълго. Бе спряла да задава въпроси и да се оплаква от умора. Мълчаливо се мъчеше да не изостава. Храбро дете.

Достигнаха пътя и Миранда коленичи, за да огледа момичето. Носът на Мърси бе потекъл. По миглите ѝ имаше снежинки. Бузките ѝ бяха зачервени, а черната ѝ коса бе прилепнала по челото. Миранда отдели миг да сложи зад ушите ѝ няколко непокорни кичура, докато мистър Рингс я държеше под око. Миещата мечка се бе свила около врата на Мърси като шал. Момиченцето бе настояло да освободят животните от клетките им, преди да тръгнат. Веднъж намерил се свободен, мистър Рингс се вкопчи здраво в ръката на Мърси. Той също усещаше, че се задава нещо лошо.

— Как си? — попита Миранда, вдигайки качулката ѝ и пристягайки плаща.

— Студено ми е на краката — рече тя, взирайки се в снега. Гласът на детето бе не по-висок от шепот.

— И моите са така — отвърна Миранда в най-бодрия тон, който можа да насили.

— Весело беше, нали? — рече старият професор, изкачвайки се по склона към тях. Пуфтеше усилено, намести торбата си. Брадата и веждите му бяха заскрежени.

— А ти как си? — попита Миранда.

— А, чудесно, чудесно. Един възрастен човек се нуждае от малко раздвижване. Но да продължим.

— Къде отиваме? — попита Мърси.

— Акуеста — отвърна Аркадиус. — Знаеш къде е това, нали, мила? Там императрицата управлява от големия си дворец. Би искала да я срещнеш, нали?

— Тя ще може ли да ни спре?

Миранда забеляза, че погледът на момиченцето се е преместил върху пламналия университет. Тя също погледна натам, проследявайки как сиянието се издига над дърветата. Вече се бяха отдалечили на мили разстояние, а светлината все още изпълваше хоризонта. Мрачни сенки прелитаха над огъня. Виеха се над пламтящия Шеридън, а от устите им бликаха огнени струи.

— Можем да се надяваме, миличка. Можем да се надяваме — каза Аркадиус. — Трябва да вървим. Зная, че си уморена. Зная, че ти е студено. И аз се чувствам така, но трябва да продължим. Трябва да се отдалечим.

Мърси кимна — или потръпна. Трудно беше да се определи.

Миранда очисти снега от гръбчето и краката ѝ в опит да я предпази от допълнително измокряне. Това ѝ спечели предупредителен взор от мистър Рингс.

— Другите животни дали са избягали? — попита Мърси.

— Убеден съм — увери я Аркадиус. — Те са умни. Макар и не колкото мистър Рингс — в крайна сметка той се уреди с транспорт.

Мърси отново кимна и додаде с надежда:

— Сигурна съм, че Тийкъп се е измъкнала. Тя може да лети.

Миранда провери раницата ѝ, както и своята собствена, за да се убеди, че са все още пристегнати здраво. Погледна към мрачния път, ширнал се пред тях.

— Това ще ни отведе през Колнора право в Акуеста — обясни старият професор.

— Колко време ще ни трябва? — попита Мърси.

— Няколко дни — може би седмица. А ако времето се задържи лошо — и по-дълго.

Миранда видя разочарованието в очите ѝ.

— Не се притеснявай. Щом се отдалечим достатъчно, ще спрем, ще си починем и ще ядем. Ще приготвя нещо топло и ще поспим. Но сега не трябва да спираме. След като сме на пътя, вече ще е по-лесно.