Майкъл Съливан - Персепликуис

— Нямам представа, но би било глупаво да оставаме — каза лорд Валин.

— Съгласна съм — каза Белинда.

Лорд Валин се обърна към едно момче.

— Разбуди всички. Потегляме моментално.

— Еми — каза Аленда, обръщайки се към прислужницата си, — бягай да опаковаш нещата ни.

— Какъв беше онзи звук? — обърна се Аленда към Ленар, която само сви рамене с ужасено лице.

Ленар Пикъринг бе поразителна — както винаги. Въпреки ужасиите, бягството и примитивните условия в лагера, тя сияеше. Дори и в набързо заметнато наметало и с разчорлена изпод качулката коса, пак си оставаше зашеметяваща — както и спящото бебе е винаги красиво. Бе наследила това от майка си. Мъжете от рода Пикъринг се славеха като отлични мечоносци, а жените им бяха прословути красавици. Майката на Ленар, Белинда, бе всеизвестна.

Сега всичко това бе свършило. Смятаното за неизменно само до преди ден сега бе изгубено зад непреодолимо за окото разстояние, макар на моменти да изглеждаше, че Ленар се опитва да погледне назад. Аленда често я виждаше да се взира в хоризонта, погледът ѝ изразяващ смес от отчаяние и разкаяние.

В ръцете си още стискаше легендарната бащина рапира. Графът ѝ бе дал оръжието си, умолявайки я да го отнесе на брат си Моувин. Сетне бе целунал всеки от семейството си, преди да се върне в редиците на армията, където бащата на Аленда и братята ѝ също изчакваха. Оттогава Ленар не се разделяше с меча. Беше увила оръжието в тъмно вълнено одеяло, пристягайки го с копринена панделка. По време на бягството бе притискала вързопа към гърдите си, на моменти бършейки сълзите си с него.

— Ако днес напрегнем сили, може да достигнем Колнора по залез — каза им лорд Валин. — Стига времето да се подобри.

Старият рицар погледна нагоре, сякаш атмосферните условия бяха единственият им противник.

— Лорд Юлиан — каза Белинда. — Регалиите… скиптърът и…

— На сигурно място са, милейди — отвърна възрастният камерхер. — Натоварени са в колите. Кралството е непокътнато, като изключим територията му.

Старецът отново погледна по посоката на странния звук, към бреговете на Галевир и към моста, който бяха прекосили миналата нощ.

— В Колнора ще ни помогнат ли? — попита Белинда. — Нямаме много храна.

— Ако новините за помощта на крал Олрик са достигнали до тях, ще го сторят — каза лорд Валин. — Дори и да не са, Колнора е търговски град, а търговците се интересуват от печалби, не кавалерство.

— Имам бижута — уведоми го Белинда. — Ако е нужно, можеш да продадеш…

Графинята замлъкна, виждайки Юлиан все още да се взира към моста.

Останалите също насочиха поглед натам и видяха ездач.

— Това… — поде Ленар.

— Дете е — каза Белинда.

Аленда бързо осъзна, че тя е права. Към тях препускаше малко момиченце, вкопчило се в плувнал от пот кон. Качулката ѝ бе отметната, разкрила черната ѝ коса и розови бузи. Беше на около шест. Точно както тя бе стиснала коня, малка миеща мечка се държеше здраво за нея. Несъмнено странна двойка, но Аленда си припомни, че „нормални“ неща вече не съществуваха. Ако видеше мечка с шапка, възседнала пиле, това също щеше да е нормално.

Конят навлезе в лагера и лорд Валин улови юздите му, принуждавайки го да спре.

— Добре ли си, миличка? — попита Белинда.

— По седлото има кръв — отбеляза лорд Валин.

— Наранена ли си? — попита графинята. — Къде са родителите ти?

Момичето потръпна и премина, но не каза нищо. Юмручетата ѝ все още стискаха юздите.

— Студена е като лед — каза Белинда, докосвайки бузата ѝ. — Помогнете ми да я сваля.

— Как се казваш? — попита Аленда.

Момичето не отговори. Лишена от коня си, тя се зае да прегръща миещата мечка.

— Друг ездач — каза лорд Валин.

Аленда вдигна очи и видя мъж да прекосява моста.

Ездачът влетя в лагера и отметна качулка, разкривайки дълга черна коса, бледа кожа и напрегнати очи. Късата му брадичка бе изящно оформена. Плъзна поглед по тях, докато не откри момичето.

— Нея! — каза той, сочейки. — Дайте ми я незабавно!

Момичето изхленчи изплашено, поклащайки глава.

— Не! — викна Белинда, бутайки детето в ръцете на Аленда.

— Милейди — поде лорд Валин, — ако детето е негово…

— Това дете не му принадлежи — заяви графинята с омразен тон.

— Аз съм страж на нифронската църква — изкрещя мъжът достатъчно силно, та всички да чуят. — Това дете принадлежи на църквата. Ще ми я предадете незабавно. Ако някой ми се противопостави, ще умре.

— Зная много добре кой си, Луис Гай — каза Белинда, кипейки от гняв. — Няма да ти предоставя още деца, които да убиеш.