Майкъл Съливан - Персепликуис

Гай прониза професора с поглед.

— Сделка ли сключи? Изтъргува информацията в замяна на свободата си? Убеден съм, че са ти казали, че търсят наследника, за да го възстановят на трона. Трябва да е било ужасно, когато си узнал истината. Сигурно си се почувствал използван, а вината трябва да е била непоносима.

Луис Гай поспря, за да даде възможност на Аркадиус да отговори, но възрастният човек не каза нищо.

— След това всички са мислили, че родът е бил унищожен, не е ли така? Дори и патриархът си е нямал представа, че има друг наследник. Тогава Есрахаддон избягва и отива право при Дигън Гаунт. Само дето Дигън не е наследникът. Дълго време бях заблуден, но представи си колко бях шокиран, когато повторният кръвен тест се оказа отрицателен. Несъмнено същата отвара, която Есрахаддон използва за Ариста и крал Амрат, за да накара Брага да нападне Есендънови. Сега, като поглеждам назад, си мисля, че един магьосник от Старата империя не бил толкова глупав, че да ни отведе директно при наследника.

— Но е имало друг наследник, нали? А ти си използвал същия номер, като първия път, за да я намериш — Гай хвърли поглед към Мърси. — Тя какво е? Незаконно родена? Племенница? — пристъпи към Миранда. — Пусни я.

— Не! — викна професорът.

Един от войниците хвана Миранда, а другият отскубна детето от нея.

— Но нека се подсигурим. Няма да допусна същата грешка два пъти.

С ловко движение на китката Гай поряза ръката на Мърси. Тя изпищя, а мистър Рингс просъска.

— Това е съвсем ненужно! — каза Аркадиус.

— Не ги изпускайте от очи — нареди на хората си стражът, докато отиваше към коня си.

— Тихичко, бъди храбра заради мен — обърна се Миранда към момичето.

Гай внимателно положи меча си на земята и измъкна от седлото си кожена торба. Извади три стъкленици. Отпуши първата, наклони я леко и поръси малко от прахта върху окървавеното острие.

— Искам да си вървя — изхленчи Мърси, хваната здраво. — Може ли да си вървим вече?

— Интересно — промърмори Гай, отсипвайки от втората стъкленица. Тя съдържаше течност, която засъска върху острието.

— Гай! — викна Аркадиус, пристъпвайки напред.

— Много интересно — продължи стражът. Отпуши и третата стъкленица.

— Недей! — изкрещя старецът.

Една капка се отрони от стъкленицата.

Пук!

Звукът приличаше на извадена тапа, а блясъкът бе ослепителен.

Луис Гай се изправи, вперил очи във върха на меча си. Започна да се смее. Смехът му звучеше странно, като песента на побъркан.

— Най-сетне. Най-накрая открих Наследника на Новрон. Моята ръка ще завърши делото на предтечите ми.

— Миранда — прошепна Аркадиус, — вече нищо не можеш да сториш.

Очите на стареца посочиха лагера.

Вече се бе развиделило достатъчно, за да се вижда дима от няколкото огъня. Евентуалната помощ бе толкова близо. Най-много на няколкостотин ярда.

— Отдадох живота си да поправя грешката си. Но сега от теб зависи какво ще бъде сторено — каза професорът.

Луис Гай взе момичето и я сложи на коня си.

— Ще я отведем при патриарха.

— Ами тези двамата, сър? — попита един от качулатите.

— Вземете стареца. Жената убийте.

Сърцето на Миранда подскочи, когато войникът посегна към меча си.

— Чакайте! — каза Аркадиус. — Ами рогът? — професорът отстъпваше назад, стиснал торбата си. — Патриархът ще иска и рога, нали?

Очите на Гай се стрелнаха към торбата, която Аркадиус държеше.

— У теб ли е?

Аркадиус хвърли отчаян поглед към Миранда, сетне се обърна и побягна по пътя.

— Пази детето — нареди на един от хората си Гай. Махвайки с ръка на другия, двамата затичаха подир професора. Аркадиус търчеше със скорост, която Миранда не смяташе за възможна.

Гледаше го — най-близкият ѝ приятел — как тича по пътя, развял наметалото си. Гледката би била смешна, ако не знаеше какво носи в торбата си старецът. Знаеше защо бяга, какво означава това, какво се иска от нея.

Плъзна ръка под плаща си. Не бе убивала досега, но какъв избор имаше? Мъжът беше войник, вероятно серет. Той се обърна с гръб към Миранда, за да улови по-добре коня на Гай, съсредоточавайки вниманието си върху Мърси и съскащата миеща мечка.

Миранда разполагаше със секунди, преди Гай и другият да настигнат Аркадиус. Плачеше ѝ се от това, което знаеше, че предстои. Бяха стигнали толкова далеч, жертвали толкова много… и точно когато бяха близо до целта си, да бъде спрян по такъв начин… да намери смъртта си на пътя… Трагичен бе твърде слаба дума за подобна несправедливост. Ала после щеше да има време за сълзи. Професорът разчиташе на нея и тя нямаше да го разочарова. Онзи поглед ѝ бе казал всичко. Това бе последният риск. Успееха ли да отведат Мърси до Модина, всичко можеше да бъде поправено.