Майкъл Съливан - Персепликуис

Жената хвана Мърси за ръка и отново поеха. Със задоволство установи, че казаното от нея се оказва истина. Оставените от колите следи улесняваха пътуването, пък и беше нанадолнище. Поддържаха бързо темпо. Скоро гората удуши сиянието зад тях. Светът утихна и се смрачи, само звукът на ледения вятър им правеше компания.

Миранда хвърли поглед към пристъпващия уморено професор. Той бе притиснал плаща си плътно до врата, кожата на лицето му бе почервеняла, дишаше мъчително.

— Сигурен ли си, че си добре?

Първоначално Аркадиус не отговори. Приближи се, усмихна се насилено, сетне прошепна в ухото ѝ:

— Страхувам се, че може да се наложи да довършиш пътуването без мен.

— Какво? — прекалено гръмко каза Миранда. Хвърли поглед към момиченцето, но Мърси не повдигна глава. — Скоро ще спрем. Ще си починем и утре ще наваксаме. Днес се движихме сносно. Дай ми раницата си — тя протегна ръка.

— Не. Аз ще си я нося. Знаеш, че е чупливо и опасно. Ако някой умре, носейки го, то искам да бъда аз. А почивката няма да има значение. Не съм достатъчно силен за подобно пътуване. И двамата знаем това.

— Не можеш да се откажеш.

— Не го правя. Предавам водачеството на теб. Ти ще се оправиш.

— Но аз не зная какво да правя. Така и не ми каза какъв е планът.

Аркадиус се изкикоти.

— Защото често се променя. Надявах се регентите да приемат Мърси за наследник на Модина, но те отказаха.

— И сега?

— Сега Модина е на престола, така че може да имаме и втори шанс. Най-доброто, което можеш да сториш, е да идеш до Акуеста и да искаш аудиенция.

— Но аз не зная как…

— Ще измислиш нещо. Запознай императрицата с Мърси. Това ще е стъпка в правилната посока. Скоро ти ще бъдеш единствената, която знае истината. Не ми е приятно да те натоварвам с това бреме, но нямам избор.

Миранда поклати глава.

— Майка ми беше тази, която ме натовари. Не ти.

— Изповедта на смъртно легло е тежичка — старецът кимна. — Но това ѝ е позволило да умре в мир.

— Така ли мислиш? Или духът ѝ още не е намерил покой? Понякога ми се струва, че ме наблюдава. Аз плащам цената за страхливостта ѝ.

— Майка ти е била млада, бедна и глупава. Станала е свидетел на смъртта на дузина мъже и убийството на родилка и дете, едва успявайки да се измъкне. Живяла е в постоянен страх, че някога някой може да узнае за близнаците и че тя е спасила един от тях.

— Но — рече горчиво Миранда — стореното от нея е грешно и безсъвестно. А най-лошото е, че не отнесе греха със себе си в гроба. Но неее, трябваше да ми каже. Да натовари мен с отговорността да поправям грешките ѝ. Трябваше…

Мърси рязко спря, дърпайки ръката на Миранда.

— Миличка, трябва да… — тя замлъкна, виждайки лицето на момичето. Бледата светлина на зараждащата се зора показваше страха ѝ, докато Мърси се взираше напред, където пътят свиваше към голям каменен мост.

— Напред има светлина — рече Аркадиус.

— Дали е…? — попита Миранда.

Старият преподавател поклати глава.

— Лагерен огън. Няколко. Още бежанци. Можем да се присъединим към тях, така пътуването ще е по-лесно. Ако не греша, лагеруват на другия бряг на Галевир. Нямах представа, че сме се отдалечили толкова. Нищо чудно, че дъх не ми е останал.

— Ето — обърна се Миранда към момиченцето, поемайки отново напред. — Видя ли? Проблемите ни свършиха. Може би дори ще имат кола, в която да се вози някой старец.

Аркадиус се поусмихна.

— Тогава нещата може и да се подобрят.

— Ще…

Момиченцето стисна ръката на Миранда и отново спря. Към тях се задаваха конници. Животните бълваха бяла мъгла, а копитата им кънтяха по заледения път. Ездачите бяха увити в черни плащове. От качулките и шаловете им не можеше да се определи много, но едно нещо беше ясно — бяха хора, трима на брой. Идваха от юг, но не откъм огньовете. Не бяха бежанци.

— Какво мислиш? — попита Миранда. — Бандити?

Професорът поклати глава.

— Какво ще правим?

— Нищо. Ако имаме късмет, те ще се окажат просто притекли се на помощ добри люде. Ако не… — мрачно потупа торбата си. — Иди при огньовете и поискай да те приютят. Сетне се погрижи Мърси да стигне до Акуеста. Избягвай регентите и се опитай да кажеш на императрицата историята на момичето. Кажи ѝ истината.

— Ами ако…

Конете се приближиха и забавиха ход.

— Какво си имаме тук? — попита един от ездачите.

Миранда не можа да определи кой, но предположи, че е бил най-предният. Той ги изучаваше, докато те се вслушваха в учестеното дишане на конете.