Майкъл Съливан - Персепликуис

Изтегли кинжала и се стрелна напред. С все сила промуши войника в гръб. Той не носеше броня и острието проникна дълбоко през плата, кожата и мускулите.

Той се извъртя и я удари. Юмрукът му уцели бузата ѝ. Ударът я замая и тя падна в снега, все още стискайки хлъзгавия от кръв кинжал.

Мърси се вкопчи в седлото и изпищя. Миещата мечка бе настръхнала.

Миранда се изправи на крака, а войникът изтегли меча си. Беше лошо ранен. Пристъпи към нея с олюляване. Тя се опита да побегне към коня и Мърси, но серетът беше по-бърз. Мечът му потъна в нея някъде около кръста ѝ. Усети как острието я пронизва. Болката бе нажежена, но внезапно изпита студ. Краката ѝ се подкосиха. Успя да се вкопчи в седлото. Ужасеният кон се понесе, влачейки я.

Войникът падна на колене, в гърлото му клокочеше кръв.

Миранда се опита да се издърпа, но краката ѝ не я слушаха. Висяха безжизнено, жената усети силата да изтича и от ръцете ѝ.

— Вземи юздите, Мърси. Дръж се здраво.

Гай и войникът бяха настигнали Аркадиус. Стражът, спрял се при писъците на момичето, изоставаше, но другият войник бе повалил професора в снега.

— Мърси — каза Миранда, — трябва да яздиш. Насочи го натам — язди към лагерните огньове. Помоли за помощ. Върви.

С последни сили удари коня по хълбока. Животното се стрелна напред. Седлото се отскубна от пръстите на Миранда и тя още веднъж се строполи в снега. Легнала по гръб, тя се вслуша в заглъхващите копита.

— На… — чу Гай да крещи, но вече бе късно. Аркадиус бе отворил торбата.

Дори и от това разстояние Миранда усети земята да потръпва от експлозията. Миг по-късно повей на вятъра я засипа със снежинки от вдигналия се високо във въздуха снежен облак. Аркадиус и борещият се с него войник умряха на място. Гай бе отхвърлен от взрива. Останалите коне се пръснаха.

Когато облакът се уталожи, Миранда се взря в просветляващото се небе. Вече не ѝ беше студено. Болката отслабваше едновременно с усещането в крайниците. Лек ветрец я помилва по бузата и тя забеляза, че роклята ѝ е подгизнала от кръв. В устата си усещаше металически вкус. Дишането ѝ се затрудни — като че се давеше.

Гай бе още жив. Чу го да проклина стареца и да вика по конете, сякаш бяха непослушни кучета. Стъпки в снега, проскърцване на кожа, сетне звук на копита.

Остана сама в тишината на зимното утро.

Беше тихо. Спокойно.

— Мили Марибор, чуй ме — замоли се тя към небето. — Отче Новронски, създателю на хората.

Пое последния си дъх и с него изрече:

— Грижи се за единствената си дъщеря.

Аленда Ланаклин пристъпи от шатрата си в хладния утринен въздух. Носеше най-дебелата си вълнена рокля и се бе заметнала с две кожи, но пак потрепваше. Слънцето тъкмо изгряваше — студена млечиста мъгла в гъстата супа на зимното небе. Облаците не се бяха махали в продължение на цяла седмица. Зачуди се дали някога ще види слънцето отново.

Оглеждаше издигнатите наоколо шатри. Дим се издигаше от почернелите огнища за радост на вятъра. Край тях крачеха закачулени фигури, така увити, че трудно можеше да се определи принадлежащият им пол. Обаче дилемата все пак бе спестена, защото всички крачещи бяха жени. В лагера имаше също деца и възрастни. Вървяха с наведени глави, внимателно подбирайки пътя си.

В светлината всичко изглеждаше толкова различно, тъй тихо и спокойно. Миналата нощ представляваше огнен ужас и писъци, паническо бягство по Уестфилдския път. Бяха спрели съвсем за кратко, за да се преброят. Аленда беше толкова изтощена, че съвсем смътно помнеше издигането на лагера.

— Добро утро, милейди — поздрави я Емили изпод одеялото, което бе увила около плаща си. Думите ѝ бяха лишени от обичайната жизнерадостност. Прислужницата на Аленда винаги посрещаше утрото с усмивка. Сега стоеше мрачно, зачервяващите ѝ се ръце трепереха, брадичката ѝ се тресеше.

— Такова ли е, Емили? — Аленда се огледа отново. — По какво го определи?

— Да ви намерим нещо за закуска. Нещо топло ще ви накара да се почувствате по-добре.

— Баща ми и братята ми са мъртви — каза Аленда. — Идва краят на света. С какво ще ми помогне една закуска?

— Не зная, милейди, но трябва да опитаме. Това искаше баща ви — да оцелеете, имам предвид. Затова и той остана, за да прикрива бягството ни.

Мощен звук, отекнал като гръмотевица, долетя откъм север. Всички глави се извъртяха натам. По лицата на всички бе изписан ужас — краят несъмнено бе дошъл.

В средата на лагера Аленда откри Белинда Пикъринг, дъщеря ѝ — Ленар, стария Юлиан, камерхера на Меленгар и лорд Валин — единственият им защитник. Възрастният рицар ги бе повел сред снощния хаос. Те представляваха последните останки от кралския двор, поне в Меленгар. Крал Олрик се намираше в Акуеста, спасявайки сестра си, Ариста, от екзекуция. При него бягаха.