Джей Съливан - Диамантите са завинаги

— Но това означава да лъжесвидетелствам — възмути се Ивлин.

— Той каза, че хората го правели непрекъснато.

Почувства се засрамена, сякаш тя беше виновна за онова, което той искаше. Как бе възможно синът й да иска собствената му съпруга да лъже за нещо толкова ужасно? Нима наистина бе повярвала, че той се връща, за да се сдобрят? Беше я лишил от семейството й. Ощетяваше и децата си, и съпругата си. Беше дълбоко възмутена от егоизма му. Теди бе почти на четирийсет и дори не се замисляше как ще повлияе решението му на другите.

— Джули, това е лудост. Теди се е побъркал.

— Ще заведа момичетата в Юджийн, за да съм близо до нашите — призна Джули.

Ивлин кимна.

— Това ще се отрази добре на всички, докато нещата се изяснят.

Джули я погледна в очите. На Ивлин й се стори, че забеляза едва доловими следи от нежност на лицето й.

— Заминаваме завинаги, Ивлин.

Ивлин се почувства така, сякаш я бяха ударили.

— Не заминавай — помоли тя. — Още не е прекалено късно. Можеш да му кажеш, че няма да се съгласиш на развод. Не му позволявай да определя всички правила.

— Знам, че се опитваше да направиш нещо добро, но те моля да не го правиш. Умолявам те. Върви си.

— Но…

— Много те моля — настоя Джули. — Замесени са адвокати. Не трябва да разговарям с теб.

На Ивлин й се прииска да каже, че ще свидетелства в нейна полза, ако се стигне дотам. Искаше да каже, че днес следобед ще убеди някак сина си да се върне завинаги.

Вместо това кимна и се отправи към вратата. Намери сили да купи торта от пекарната и да излезе на заден ход на улицата, но след като шофира известно време, се разплака. Хлипаше дълбоко и звукът я накара да заплаче още по-сърцераздирателно. Сълзите й не спряха чак до дома.

Термометърът до задната врата показваше минус десет градуса.

Беше пет сутринта преди Коледа, в двора бе тъмно като в рог. Джеймс беше запалил лампата на верандата, но едва виждаше. Тъмнината сви от страх гърдите му. Знаеше, че е детинско, но напоследък беше все неспокоен, непрекъснато нащрек. Заключи вратата след себе си, нещо, което доскоро не правеше. Шийла и децата още спяха на горния етаж.

Алеята за автомобили пак беше заледена. Преди два дни беше хвърлил сол, също и у майка си, но очевидно трябваше още.

Кучето се дръпна и той опъна повода, тъй като падането по задник му се стори неприемлив начин да започне деня.

— Спокойно, момче. За бога, Роки, давай по-спокойно.

Деветгодишният басет изсумтя, но се подчини на Джеймс, който бавно пристъпваше към тротоара. Там кучето пусна дълга струя върху чемшира на Шийла в края на градината. Оранжевата светлина на уличната лампа озаряваше квартала.

Живееха в самия край на улица с къщи, подредени плътно една до друга, като зъби. Домът им беше на ъгъл и гледаше към натоварено кръстовище. Когато се стъмнеше, през прозорците на долния етаж се виждаха фаровете на автомобилите и блясъкът не им позволяваше да гледат нито вечерните новини, нито Джони Карсън. Затова се качваха в спалнята и гледаха тринайсетинчовия черно-бял телевизор с копче за програмите.

Джеймс вдигна очи към небето и раздвижи врата си. Гърбът го болеше. Разтри долната му част през палтото. Вече беше твърде стар, за да вдига носилки по цял ден.

Предната поляна беше покрита с паднал преди седмица сняг. Метеоролозите предричаха, че до вечерта може да навали още трийсет сантиметра. Денят на работа сигурно щеше да е спокоен, но когато се прибра у дома вчера сутринта, му се наложи да изрине стъпалата и пътеките. Стар негов приятел, Дейв Конъли, работеше в градската управа и винаги почистваше, когато се разразеше буря. Грижеше се и за алеята пред дома на майка му. Джеймс всеки път му носеше стек „Будвайзер“, за да му се отплати за услугата, и го оставяше на закритата му веранда, без да напише бележка. Сега наблюдаваше как някакъв с ван дава газ и минава на червено, за да се спусне към северната гара „Куинси Ти“.

— Идиот — измърмори Джеймс на кучето и тръгнаха на разходка.

На една пресечка имаше бензиностанция, срещу нея — автокъща, „Макдоналдс“ и „Дънкин Донътс“. По земята винаги се търкаляха боклуци и в събота сутрин той ги събираше, докато почистваше или косеше моравата отпред. Пликчета от чипс, кутийки от безалкохолно, станиоли от шоколадчета и дори един презерватив. Живееха на три пресечки от гимназия „Куинси“ и понякога му се струваше, че това е наказанието му за всички боклуци, които е хвърлял по улиците или през прозореца на колата си като тийнейджър.