Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Ивлин освободи чистачката, тъй като нямаше смисъл някой да й чисти банята и да оправя леглата, след като тя разполагаше с предостатъчно време. Майката на Джералд, лека й пръст, щеше да остане ужасена, но тя открай време бе на мнение, че Джералд и Ивлин живеят прекалено скромно. Ивлин не се интересуваше от показността, която богатите демонстрираха на благотворителни балове, и макар Джералд да обичаше да играе голф, предпочитаха да се приберат у дома, вместо да търпят досадните социални ангажименти. Тя излизаше единствено заради любимите си благотворителни организации или с избрани двойки от техния кръг, чиято компания допадаше и на двамата, и веднъж в месеца, в неделя, обядваше с Рути.

Тъй като Джули престана да пуска децата, Ивлин беше сама през повечето време и с тъга си припомняше детството си в Ню Йорк. Беше отгледана от гувернантка, най-малкото от четири деца, а разликата й с предишното бе петнайсет години. Сега й се струваше, че появата й на този свят е била просто грешка. Баща й вечно работеше. Ивлин го виждаше за половин час вечер, докато пиеше шерито си. Викаха я при него, когато той пожелаеше, след това бързо я извеждаха.

Майка й, изглежда, малко се дразнеше от съществуването й. Беше се надявала да води свой живот по това време. Ивлин си я спомняше като висока, забележителна жена, готова за лекция на суфражетките, облечена с дълга черна рокля и бели ръкавици, наметната с пелерина от норка, обута с черни ботуши. Носеше черна шапка с черно перо от щраус. Родителите й сигурно са били влюбени някога, но после си проговаряха единствено за да се скарат.

Като дете, Ивлин откриваше приятели и интересни занимания на страниците на любимите си книги — повечето бяха романи за дръзки героини с огромно въображение. Любима й беше „Малки жени“. Беше я чела поне петдесет пъти. Все си представяше, че сестрите Марч са нейните сестри.

Напоследък четеше по две книги на седмица. Обичаше викторианските писатели, най-много Дикенс и Елиът. Обожаваше Джейн Остин. Най-голямото й удоволствие беше да седне следобед край езерото и да чете поезията на У. Б. Йейтс или Елизабет Барет Браунинг.

Докато беше бременна с Теди, се страхуваше да не роди дете, което мрази да чете. Все едно ражда извънземно. Това обаче бе една от силните страни на Теди. Той много обичаше да чете — поне като момче. Обожаваше „Тайната градина“ и навремето тя бе решила, че това е знак, че си има чувствително дете, готово да проявява състрадание. Освен това постоянно разнасяше плюшеното агне, което наричаше Агънце-Багънце. Така и не разбра защо тя не му позволи да го занесе в училище. Разплака се. Имаше къдрици, руси масури, които сърце не й даваше да отреже. Как стана толкова коравосърдечен?

Ивлин не слушаше Бернадет.

— На колко са? — попита Бернадет, очевидно за втори, може би дори за трети път.

— Моля? — попита на свой ред Ивлин.

— На колко са внучките ви?

— На девет и седем. Живеят в града.

Побъбриха още малко и най-сетне се сбогуваха. Ивлин излезе на слънце, на пълния с хора пазар, и се отправи към месарницата, където четири млади жени чакаха на опашка. По-възрастна дама пред тях никак не бързаше и искаше да види всяко парче месо.

— Рибица за осемдесет и девет цента на половин килограм? — подхвърли тя. — Става ли поне?

Ивлин се усмихна немощно на последното момиче на опашката и се нареди зад нея. Гъс, месарят, й помаха и тя му отвърна. Погледна си часовника. Самолетът на Теди със сигурност бе вече на летище „Логан“. Тя отправи безмълвна молитва да е кацнал безпроблемно.

Започна да върти годежния си пръстен, нервен навик. Носеше го толкова отдавна, че под него се бе очертала гладка бяла кожа, сякаш пръстенът я защитаваше от възрастта и сухото време, от слънцето и бръчките, от всичко.

Не бе от хората, които се увличат по бижута, но този пръстен беше изключение. Много го обичаше. Дори след четири десетилетия брак понякога го гледаше дълго. Беше уникален — с два едри, кръгли стари диаманта, рязани в Европа — в дизайна наречен байпас. Двата края на халката се срещаха над пръста, но вместо да образуват кръг, се увиваха около камъните като лози от малки диамантчета. От всяка страна имаше по три маркизита, в които всеки внимателен наблюдател би забелязал листа. Повечето годежни пръстени бяха с по един едър диамант, понякога с по три. Два бяха рядкост, но за нея бяха напълно естествени — с Джералд бяха двама, запечатани в камъка за вечни времена, любовта им бе силна, неподвластна на времето, също като диамант.