Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Първо се отби в пощата и пусна пликовете на Джералд. Те бяха за звукозаписно устройство. С парите, които беше похарчил за марки, можеше да си купи такова, но това нямаше значение.

В центъра на града намери свободно място за паркиране пред книжарницата. Събра си нещата, пресече Ленард Стрийт и тръгна към Сейдж Маркет, малко по-надолу. Тъкмо стигна, когато се натъкна на Бернадет Хопкинс, стиснала за ръка момиченце с плитки. Бяха минали десет години. Бернадет беше трупнала няколко килца на талията и корема, косата й беше тупирана, но бебешкото й излъчване не се беше променило ни най-малко. Ивлин не забравяше учениците си. Много от тях бяха чудесни и продължаваха да поддържат връзка с нея. Години след като им беше преподавала, те я канеха на сватби и изпращаха десетки коледни картички със снимки на бебетата си, които тя пазеше в кутия на тавана.

— Госпожо Пиърсол! — повика я Бернадет и се обърна към момиченцето. — Роузи, това е госпожа Пиърсол. Беше любимата ми учителка в гимназията.

— Вече можеш да ми казваш „Ивлин“ — усмихна се тя.

— В никакъв случай. Не мога.

Ивлин се разсмя. Много често чуваше този отговор.

— Да не би да си дошла при вашите на гости?

Бернадет кимна.

— Братовчедка ми от Нютън си има бебе.

— Къде живееш сега?

— В Кънектикът. Дариън, съпругът ми, е оттам. Запознахме се в колежа — той беше в „Нотр Дам“, а аз в „Сейнт Мери“, разбира се. — Обърна се към детето. — Госпожа Пиърсол ми написа препоръчително писмо.

Ивлин стисна устни. Едва ли момиченцето се интересуваше от подобни неща. Може би Бернадет просто искаше да подскаже, че помни това.

— Вие бяхте всеобщата любимка — продължи тя. — Помните ли приятелката ми Марджъри Прайс? Работи в издателството на „Лейдис Хоум Джърнъл“ в Ню Йорк Сити. Разправя на всички, че благодарение на вас е станала писател.

— За мен е чест — отвърна Ивлин. — Предай й много поздрави. Поддържаш ли връзки с много момичета от класа?

Помнеше, че Бернадет беше член на ученическия съвет, може и да не беше най-умната, но определено беше най-ентусиазираната. Беше много популярна и се държеше мило с всички, което бе рядко срещана комбинация.

— О, да — закима Бернадет. — Уенди Роудс и Джоан Мур са домакини като мен. И трите имаме по едно дете на две и едно на четири. Джейс Дъглас работи като стоматологична сестра, което си е голям майтап, като си помислите, че братята й играеха хокей години наред. Нали разбрахте какво се случи с горкичката Нанси Бърд?

Ивлин поклати глава, макар да предполагаше какво ще чуе.

— Преди година и половина съпругът й Рой си дошъл в отпуск от Виетнам. Казал й, че командирът му ги уверил, че след шест месеца всички американци ще се приберат. Върнал се и няколко седмици по-късно загинал.

Ивлин усети как я притиска тежест. Горката Нанси, бе толкова млада.

— Тя как е?

— Истинска развалина. Има си момченце. Разбрала, че е бременна, дни преди Рой да загине.

Ивлин се стресна, имаше чувството, че се превръща в изкопаемо. Когато беше млада, никой не изричаше „бременна“ на глас.

Каза си, че трябва да пише на Нанси и да я попита дали може да й помогне с нещо.

Гласът на Бернадет стана по-небрежен.

— Когато разбрах, че вече не работите в гимназия „Белмонт“, ми стана тъжно за племенниците ми, които никога няма да имат щастието да водите часовете им — рече тя. — Сестра ми още живее тук. В същия квартал като мама и татко.

За момент Ивлин се изкуши да я попита дали познава Джули — бяха приблизително на една възраст, — но Бернадет продължи да бъбри, без дори да си поеме дъх.

— Между другото, изглеждате чудесно. Открай време сте невероятно красива. Спомням си, че всички момчета си падаха по вас, въпреки че бяхте толкова…

— Стара ли? — подхвърли Ивлин.

— По-стара от нас — довърши Бернадет. — Честно ви казвам, че сте си същата.

Всички го казваха, макар да не беше истина. Ивлин носеше същите дълги поли и блузи с високи яки още откакто завърши колежа, а косата си прибираше на хлабав кок. През по-голямата част от живота й беше руса, също като на Джули и момичетата, но напоследък бе започнала да придобива неприятен сребрист оттенък. Беше висока за жена, един и седемдесет и пет, слаба, но не и кльощава. Цял живот ходеше на плуване, а като студентка в „Уелзли“ дори бе участвала в състезания.

Пенсионира се преди девет години, когато се роди първото й внуче. Искаше да помага на Джули и за нея това бе удоволствие, но й липсваше работата като учителка. Любимият й ден от септември беше първи, когато лятната ваканция свършваше и тя се връщаше в класната стая. Все още помнеше удоволствието, което изпитваше от мириса на нов тебешир, литературните цитати, написани върху хартия за художествен печат, които тя всяка година закачваше на таблото, празните бележници с имената на всеки ученик в края на страницата, пълни с обещания.