Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Джералд седеше на бюрото в кабинета, поставил пишещата машина пред себе си и подпрял кутия с пликове на чашата кафе.

— Още ли? — намръщи се тя.

— За друго състезание са. Обиколка на Тоскана с колело, спонсорирано от спагети „Принс“! — Очите му заблестяха. Приличаше на детския си портрет, който навремето бе закачен в хола на майка му.

Съпругът й, на шейсет и шест, не се вълнуваше от красиви жени, нито от бързи автомобили, палеше се от лотарийни залагания и какви ли не състезания. Ивлин съжаляваше амбициозните млади секретарки, назначавани в застрахователната му фирма, които сигурно си въобразяваха, че ще помагат за важни договори, а вместо това часове наред надписваха приложени пликове с марки.

Откакто се пенсионира, хобито му се беше превърнало почти в мания. Обикновено не печелеше, но в редките случаи, когато късметът го спохождаше, той се окуражаваше и следващия път влагаше двойно повече усилия. Настояваше, че шансът е на негова страна, тъй като повечето хора участват в състезания само от време на време и когато (по-скоро никога, мислеше си тя) се предлага нещо, което ги интересува. Джералд участваше във всички. Занимаваше се с това повече от двайсет години и бе печелил, но наградите не бяха кой знае колко вълнуващи: два билета за мач на „Ред Сокс“, каяк, отвратителна хладилна чанта, която стоеше в гаража, моторно масло, картина на кучета в лодка, запаси за цял живот от зърнена закуска „Къбум“, която и двамата не ядяха.

„Винаги можеш да спечелиш…“ Колко пъти бе виждала тези думи, написани с едри букви? Повечето игри бяха престанали да съществуват преди години, когато Федералната търговска комисия разкри факт, който тя отдавна подозираше — че най-големите награди се присъждат много рядко. Напоследък малкото останали игри бяха на магазини за хранителни стоки и бензиностанции и служеха като промоции.

Една от тях се наричаше „Хайде на надбягванията“ — получаваш безплатен талон за „Стор енд Шоп“ и след това гледаш ежеседмично конно надбягване по телевизията. Ако конят на талона ти спечели, получаваш голямата награда. Съпругът й се настаняваше пред телевизора всеки петък, стиснал талона в ръка, изпълнен с надежда. Ивлин така и не събра смелост да му каже, че надбягванията сигурно са записани отдавна и човекът, измислил да ги раздават в магазина, много добре знае колко ще бъдат печелившите.

Срамуваше се от цялата тази работа. Нямаха нужда от абсолютно нищо. Тя обаче разбра, че нуждата и печалбата са две коренно различни неща.

— Обиколка с велосипед ли? — повтори тя. — Ти кога за последно си се качвал на велосипед?

— Когато бях малчуган с къси панталонки, Иви, но точно това е идеята — пенсионер съм! Всичко е възможно!

— Да, но, от друга страна, вече трябва сам да попълваш бланките за участие.

— Така си е — потвърди той. — Де да можех да накарам съпругата си да се включи.

Тя вдигна пръст.

— Няма начин. Както и да е, какво ми каза преди малко? Не те чух.

— Питах дали искаш да свърша нещо, докато си навън.

Ивлин се усмихна. Пенсионирането бе превърнало Джералд в различен човек, по-скоро като намерения, отколкото като изпълнение. Никога преди не й беше предлагал да помогне в къщната работа. На няколко пъти през последните седмици се възползва от предложението му и се получи следното — чиниите бяха измити и прибрани с пяната, живият плет беше окастрен дълбоко и храстите приличаха на глутница тъжни, подстригани пудели.

— Няма какво, но си ми такава душичка — отвърна тя.

— Леглата горе оправени ли са? — продължи той. — Довечера къде ще го настаним?

Ивлин се напрегна.

— Няма да остане — отсече тя.

— Няма ли?

— Няма.

Беше поканила сина си на обяд, а не на вечеря, тъкмо по тази причина.

— Имаме шест празни стаи — изтъкна Джералд.

Ивлин го погледна остро. В тази битка бе отстъпила прекалено много, но сега възнамеряваше да остане твърда. Беше добър знак, че Теди ще дойде. Надяваше се това да означава, че му е дошъл акълът в главата. Когато обаче си помислеше за съпругата и децата му в другия край на града, за факта, че ги беше зарязал преди пет месеца, сърцето й се свиваше.

Теди не беше споменал дали има намерение да се прибере в дома си. Ако нямаше да се прибира, тогава най-добре беше да върви на хотел.

— Извинявай, трябваше да… — започна Джералд.

— Не, не. Всичко е наред.

Когато разговаряха по телефона миналата седмица. Теди бе казал, че иска да ги види.

— Налага се да обсъдим някои неща — подхвърли той. — Освен това така и не отпразнувахме пенсионирането на татко.