Джей Съливан: Диамантите са завинаги

Нора Алън, през два кабинета, крещеше с тънкия си гласец по телефона. Работните места бяха с врати и високи кафяви стени, но нямаха тавани. Никой не виждаше какво става зад затворената врата, но за сметка на това всичко се чуваше.

Франсес се опита да се съсредоточи над докладна записка на бюрото си. Чувстваше се изморена. Много скоро трябваше да започне да се съобразява с нормалните часове за работа, но знаеше, че няма да й се спи в приличното време за лягане. Трябваше да започне нощна смяна в някой вестник.

Чашка кафе щеше да й дойде добре, но Хари Батън им беше забранил да пият кафе в сградата, след като директорът на творческия отдел разля чаша върху оригинална, напълно готова за публикуване снимка. Забраната бе особено мъчителна, тъй като „Хилс Брос“ бяха сред най-големите им клиенти; навсякъде имаше метални кутийки с кафе, което чакаше да бъде сварено. През двайсетте господин Сесил дори създаде израза „почивка за кафе“ като част от рекламата на фирмата. Каква ирония, след като в сградата на „Еър“ такава почивка нямаше да съществува, докато Батън беше начело.

Франсес чу гласове в коридора. Веднага позна, че единият е господин Сесил, при това в кошмарно настроение.

— Кой крещи така? — попита раздразнено той.

— Нора Алън, ако не греша — отвърна секретарката му.

— Какво прави, за бога?

— Струва ми се, че говори с Ню Йорк, господине.

Той се изсмя.

— Защо не използва телефона?

Франсес се изкиска тихо. На съвещанието откри, че лошото настроение на господин Сесил й се е предало. Докато представяше ключовата си фраза, той се надигна от стола и закрачи наоколо — безпогрешен знак, че се кани да направи идеята й на пух и прах.

— Защо изобщо ходим на училище, след като никой не се съобразява с граматиката? — попита той. — Трябва ти прилагателно. Ако кажеш „Диамантът е скъп“ или „Диамантът е твърд“, или „Диамантът може да разреже стъкло“, може и да се получи. Това обаче…

Франсес се канеше да отговори, когато той продължи:

— Какво ще кажеш, Чък?

Тя срещна погледа на Чък Макой. Той беше сериозен писател, добър в работата си, но не и от мъжете, които отстояват позицията си.

Чък прочисти гърлото си.

— Всяка нова любов започва с „Ще те обичам винаги“. Това е целта на брака, да бъде вечен, нали така? На мен ми харесва.

Франсес му кимна с благодарност, но в същия момент той се обърна към господин Сесил и добави:

— Само че не е граматически издържано, господине, прав сте.

Тя поклати глава. „Тъп блюдолизец.“

Франсес се опита да се защити.

— Според мен глаголът „са“ означава, че съществуват. Синоним е на „съществувам“. Вие обаче я променете, както прецените. Не съм женена за предложението си.

— Няма и игра на думи — вметна Чък.

Франсес изви очи.

— Ако обсъдим предложението ми, със сигурност ще открием нещо подобно, което ще свърши работа.

Канеше се да добави: „На мен ми трябваха точно три минути, за да го измисля, при това посред нощ“, но прецени, че е най-добре да замълчи.

— Да го обсъдим тогава — съгласи се господин Сесил.

Цели три часа предлагаха нови идеи. Пепелникът в средата на масата се напълни до ръба. Франсес усети, че стомахът й къркори. Вече бе готова да приеме всичко, което господин Сесил иска, стига да може да отскочи до автомата за един сандвич със сирене.

Най-сетне Джери Лок надникна в залата.

— Крайно време е да тръгвам за летището. Джордж. Каква е ключовата фраза за „Де Беерс“?

— Франсес е измислила „Диамантите са завинаги“ — съобщи му господин Сесил така, сякаш я клеветеше.

Джери вдигна очи към тавана и се замисли.

— Да пробваме — реши той. — Ще покажем предложението на клиента и той ще каже какво мисли.

— Само че не е граматически издържано — настоя господин Сесил.

Джери сви рамене.

— Няма страшно, Джордж. Не е чак толкова важно. Това е просто начин да предадем предложението за реклама.

На масичката в антрето бе оставена купчина от петдесет плика с марки, залепени и адресирани до пощенска кутия в Ню Джърси. Ивлин ги взе в ръка.

— Мили, тръгвам! — провикна се тя, за да я чуе Джералд в кабинета в задната част на къщата.

— Чао! — отвърна съпругът й.

— Ще пусна заявките ти за участие.

— Ти си истински ангел!

Докато затваряше вратата, той извика още нещо, но тя не го чу.

Ивлин въздъхна и се върна.

— Какво каза?

Отговор не последва. Все още не беше свикнала той да си е вкъщи в девет сутринта във вторник. Тръгна към кабинета — мина покрай всекидневната, хола, голямата трапезария, където вече бе заредила масата за трима с ленена покривка и хубавия порцеланов сервиз от майка си. В средата беше поставила голяма кристална ваза, в която по-късно щеше да натопи цветя. Сама не знаеше защо си правеше толкова труд за сина си. След онова, което беше сторил, трябваше да му направи един сандвич с риба тон, да му го поднесе в пластмасова чинийка и да го остави да го изяде на алеята пред къщата. Открай време знаеше, че неспособността й да вдигне скандал е един от най-големите й недостатъци.