Джей Съливан - Диамантите са завинаги

Всичко това бе много двусмислено и жестоко. За Джери Лок обаче беше великолепно.

За момент Франсес затвори очи. Трябваше да поспи поне малко, за да не изглежда ужасно на сутрешната среща. Какво да прави обаче с ключовата фраза? Подреди няколко списания на пода във формата на ветрило, всичките отворени на реклами, писани от нея.

Във „Вог“ прочете: „Всеки път, когато сложите диамантите си, те блестят неустоимо. Притежават неподвластен на времето чар, който отразява всяка промяна в модата.“

В „Колиър“ бяха публикували следното: „Носете диамантите си също както нощта носи звездите си, вечни и неподвластни на времето… защото красотата им е непреходна.“

В „Лайф“ видя: „В годежния диамант на пръста й спомените ще блестят вечно.“

Очевидно бе прекалила с идеята за вечността. Затвори очи и се помоли.

— Господи, умолявам те, прати ми няколко кратки думички.

Надраска нещо на един лист, взе го в леглото и го постави на нощното шкафче. Легна си облечена, без дори да се пъхне под завивката, и заспа дълбоко и спокойно.

След три часа я събуди будилникът и първата й работа бе да погледне написаното. „Диамантите са завинаги.“

Реши, че ще свърши работа.

Щом стъпалата й докоснаха голия под, тя чу, че Ан е тръгнала към банята. Съквартирантката й едва намираше търпение да дочака годежа си.

Франсес закуси бързо и взе душ. Облече кафява рокля с дълги ръкави, без дори да се погледне в огледалото. И без това то обикновено й носеше разочарование: полегати, широки бузи, глуповата усмивка. Беше излизала с мъже, които я наричаха хубава, но тя знаеше истината. Стърчеше над повечето момчета в офиса. Беше напълно неподходяща за времето си, когато представителките на нежния пол трябваше да са скромни, тихи и дребнички.

Качи се на влака до центъра, стиснала листчето, на което бе написала снощната идея. Стигна на Уошингтън Скуеър и забърза към сградата на „Еър“. За малко да закъснее.

През 1934-та, когато светът бе почти напълно разорен, „Н. У. Еър енд Сън“ разполагаха с достатъчно пари, за да построят централа на деветнайсет етажа точно срещу старото кметство. Сградата беше великолепна, от варовик от Индиана, в стил ар модерн.

Тя беше толкова горда, когато баща й дойде на обяд и подсвирна.

— Боже, Мери Франсес! Това е невероятно.

Използваше цялото й име единствено когато искаше да подчертае нещо важно.

Тя отвори внушителната медна врата на сградата, толкова тежка, че когато духаше вятър, човек едва успяваше да я открехне. Стените на фоайето бяха облицовани с мрамор. Бяха класически, но не изглеждаха нито натруфени, нито безвкусни. Също като самата фирма „Еър“.

Портиерка на средна възраст седеше зад старо бюро непосредствено до вратата.

— Добро утро, госпожо — кимна тя.

— Добро утро.

Франсес застана пред асансьора и се опита да му внуши да пристигне по-бързо.

Най-сетне вратата се отвори и пред нея застана русата служителка, която обслужваше асансьора, с колосана униформа и бели ръкавици.

— Десетият етаж ли? — попита тя, както всяка сутрин.

Франсес кимна.

Обземаше я гордост в подобни незначителни моменти — човек, за когото не знаеш абсолютно нищо, знае нещо конкретно за теб. Все още потръпваше от вълнение, че може да каже на всяко такси във Филаделфия да я откара в „Еър“ и шофьорите до един знаеха къде се намира.

Слезе от асансьора и спря при машинописките в средата на стажа. Ограденото с дървена стена помещение, в което работеха стенографката Алис Феъруедър и четирите й подчинени, създаваше у нея впечатлението, че са като животни, затворени в обор. Винаги се чувстваше глупаво, когато й се налагаше да разговаря с тях над ниската стена.

— Добро утро, госпожице Зерети — рече Алис. — Какво ни носите днес?

Франсес подаде материала за медения месец.

— Ще ми трябва преди съвещанието.

— Разбира се.

Щяха да й го изпратят безупречно изготвен, преди да го занесе в творческия отдел на долния етаж. Шефът на рекламния отдел, господин Джордж Сесил, много държеше на правилния английски. Служител, работил десет години в отдела, веднъж беше пуснал рекламен текст с печатна грешка. Сесил го уволни на следващия ден.

В девет и пет Франсес беше на бюрото си.

Сутрешното заседание щеше да започне в десет. Господин Сесил щеше да прегледа новите предложения и да раздаде нови задачи. Беше старомоден човек, затворен, но важното бе, че висшият състав го харесва. Смятаха го за най-великия жив автор на рекламни текстове, създал бисери като: „От Канада долетя новината за уникална напитка“ за бира „Канада Драй“ и „Прихнаха, когато седнах пред пианото, но да видите какво стана, когато докоснах клавишите!“ за пиано „Стейнуей“, както и стотици други.